Всичко си има срок на годност. Колкото и да не ни се иска да го повярвамe, всичко в даден момент се разваля, а в крайна сметка се и разпада. Изчезва, все едно никога не е било. Само че остава незаличим белег някъде в нас. Не ни оставя да заспим и боли постоянно. Глуха, тъпа болка дълбоко по стените на душите ни. И няма смисъл от сълзи и молби. Нищо няма да се върне. Никой няма да се върне. Наскоро съвсем се изгубих в стихотворението на Мартин Карбовски. Вместо музика, по цял ден слушам него и с всеки ред всичко се избистря още повече. В мен като ехо са останали две изречения, или по-скоро два въпроса: "Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам като сън преди вечност и молба без колене, толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене."

Твърде заети с едно обратно броене, забравяме да се сетим, че с приключването му, започва друго. По-тежко, по-бързо, по-тъжно. Докато брояхме дните до щастие, в един момент ще започнем да броим тези до пълно и безвъзвратно изгубване на едно много тъмно и тягостно място. Моето обратно броене още не е свършило, а вашето?

"Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината. Като път до пропастта, като вулкан до огъня на номадите, Като църква до Бога. Обичам те толкова много, а ти толкова малко мене. Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото. Като иконата на святото, ти си моята икона на святото. Там, където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти. Защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче, препълнени с блясък и ухание . Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „Утре“. Аз съм обичта, обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката. Зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много? Като книжна лодка, с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце слънце към затъмнението. Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кама в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто като малко момиче, като халка от верига. Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам, като сън преди вечност и молба без колене. Толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене?"

Мартин Карбовски

Хубавото на хората е, че се научават да живеят с фактите. Свикват. Никога не забравят, но успяват да се адаптират. Живеят със страховете и болката си и се сещат само от време на време колко нещастни и разбити са. После се разсейват и продължават да живеят. Можем да свикнем с всичко- от досадните навици на тези около нас до продължителното очакване на някакво чудо. С времето надеждата намалява, но търпимостта не се изчерпва, даже напротив. Търпим докато можем, което в повечето случаи се оказва цял живот. Мълчим и се разсейваме. Гледаме филм, чистим, занимаваме се с всичко, което ни помага да не мислим за това, което ни мъчи. И всичко това се превръща в навик, в нещо, което вече не изисква усилия, за да се направи. С времето се научаваме, че любовта не е вечна, че хората често разочароват, че нещата не се случват, така както сме искали, че не получаваме всичко, за което мечтаем. Затова мечтите съществуват. Ако получавахме всичко, за което си помислим, нямаше да можем да мечтаем. Мечтите също са нещо, с което свикваме. Знаем, че сме длъжни да мечтаем, но с времето забравяме за какво точно мечтаем, просто сме наясно, че имаме някакви мечти и толкова. Животът не е нещо, което трябва да разберем, не е нещо, което ни предоставя безгранични възможности. Просто свикваме с него. Това е всичко.

Понякога думите просто остават във въздуха. Нечути, неразбрани, забравени. А какво правят тези, които са ги изрекли? Тези, които са били откровени до дъното на черната си душичка? Нищо. Чакат. Чакат някога да бъдат чути и разбрани, а не просто да останат невидими. Но това никога няма да стане, защото ние сме такива. Не обръщаме внимание и забравяме лесно. Разбира се, не всичко. Имаме избирателна памет. Мамка му, мозъците ни просто имат способността да оставят важните неща извън нас. Накрая ни писва и спираме да говорим, спираме да очакваме. Думите са преходни, но болката не е. А болката е едно от малките неща, които мозъкът ни помни. Тъжен мозък.

Днес нямам какво да напиша. Няма тема, която да изкарам на дневен ред. И все пак усещам, че трябва да кажа нещо, да направя нещо, да изкрещя, да счупя, да ударя, да се смея, да се разплача, да видя. Ама не знам какво. Затова днешният ми монолог спира дотук, но си пожелавам утре да знам какво точно да кажа и да направя.

"Нямаме право да бягаме от щастието. Повечето хора не са имали нашия късмет. Когато им е приятно заедно, не се влюбват. Когато са влюбени не си пасват в леглото. Или пък когато са добре в леглото, след това нямат какво да си кажат. Ние си имаме всичко, освен че нямаме нищо, понеже не сме заедно." -Ф.Б. Това, като цяло, казва всичко.

А можех ли наистина? Можех ли да бъда там? Можех, разбира се. Но ме беше страх. Както всички ги е страх. Всеки има нещо, от което се ужасява. Аз мразя паяци. Не самите насекоми, а начинa, по който се движат. Плаши ме. Страх ме е и когато в стаята ми е тъмно, а аз не съм в леглото си. Винаги съм се страхувала, че нещо ще изпълзи изпод матрака и ще ме завлече в някоя бездна. Но може би, чудовищата, които се крият под матрака ни, всъщност са тези, които са се загнездили в главата ни. Прекарват денонощието си в чоплене на мислите ни и дълбаене на сигурността и спокойствието ни. Страх ме е от това, че ще нараня хората. Страх ме е, че те ще ме наранят. Страх ме е, че ще се проваля.

Чаках два месеца. Какво са две седмици?

Добре. Ясно е, че за всяка душа си има място. За всеки има някакъв предначертан път. Да, вярвам в тия глупости за съдбата, кармата или както искате го наречете. Смятам, че няма случайни неща. Няма миг, който да се е случил "просто така". Всеки прави неща с ясно определена цел. Дори на момента да си мислим, че е просто някакъв странен импулс на живота, по-късно се сещаме, че е било ясно определен шамар. Добре. Ясно е, че всички вървим нанякъде. Но къде е това "нанякъде"? И има ли наистина хора, които да не са "изгубени души"? Очевидно е, че има хора, които си мислят, че всичко им е ясно, че са планирали целия си живот и знаят всичко до най-малки детайли. Обикновени тъпанари. Идеи в дългосрочен план, а явно и в краткосрочен план не биха просъществували, защото още не сме намерили идеалния баланс между цената, която плащаме и това, което печелим. Добре. Ясно е, че хората са тъпаци. Ами тези, които си дават ясна сметка, че са изгубени души? Те също са тъпаци. Няма правилен подход към живота. Няма "изгубени" и "намерени". Има само "души". Това да не ви е "Лост енд фаунд"? Добре. Ясно стана, че всички са просто "души". Не трябва да ходим чак до Индия, за да се търсим. За да търсим душиците си. Не трябва да ходим никъде. Трябва да стоим със себе си. Не че ще се изгубим, де. Просто трябва да стоим със себе си.

Бъдещето ни плаши. Незнанието ни побърква. Какви ще бъдем утре, след седмица, след 10 години? Какво ще се случи с нас? Животът ни ще свърши твърде рано или прекалено късно? Кого ще обичаме? А кой ще обича нас? Какво ще сътворим? Ще бъдем ли запомнени? Как ще бъдем запомнени? Колко непоправими ще са грешките ни? Колко тъжни ще бъдем? А колко щастливи? Колко работни места ще сменим? А на колко ще се задържим? Ще оправдаем ли очакванията на хората около нас? Или ще оправдаем собствените си? Голяма къща или малък апартамент? Деца или куче? Или деца и куче? Или пък котки? Или малка маймунка? Сами? Друг град или същото място? Други хора или старите приятели? Ще намерим ли сродната си душа и кога? Къде? Ако сме я намерили, ще я задържим ли? Ако я задържим, ще бъдем ли щастливи? А какво ще правим със себе си? Ще успеем ли да постигнем поне една малка част от мечтите, които са ни топлили през дългите нощи? Ще успеем ли да се вмъкнем в собствените си представи или завинаги ще останем непознати на себе си? А дали ще започнем да живеем? И как? Бъдещето ни плаши. Незнанието ни побърква. Въпросите са безкрайни, а отговорът само един: Бъдеще ще имаме. Това е единственото нещо, от което не можем да бъдем лишени. И от смъртта, но тя, по един плашещ и немислим начин, също е бъдеще.

Ние няма да станем същите, нали? Няма да бъдем тези огорчени, скучни хора, които не виждат смисъл в себе си? Не искам това, което ни прави "нас" да се изгуби някъде между самолетните билети и календарите. Не искам това, което сме създали да остане някъде в жуженето по терминалите. Не искам това, което откриваме у себе си и което ни крепи да изчезне някъде сред глухата тишина на сивите облаци. Не искам разговорите ни да се превърнат в празни монолози на егоизма ни. Не и когато сме толкова близо до това, което ни прави "нас".

Самоунищожението често приема различни форми. Не винаги разбираме за съществуването на вътрешни битки. Душите ни се борят с телата ни, с мислите ни, а ние оставаме в неведение за всичко, което се случва в нас. Най-пагубната форма на чисто и неподправено самоунищожение е прекаленото щастие, прекаленото всичко, като цяло. Прекалено забавление, прекален алкохол, прекалени цигари, прекален смях, прекалено търсене на тръпки. Прекаляването е първият симптом на тихата ни битка. Най-трудната и най-тежката от всички битки. Духът ни се опитва да се измъкне от хватката на тялото, което се стреми да го стъпче и смачка. Фалшивото чувство за сигурност ни успокоява, но само външно. Само, когато не се замислим върху това, което се случва с нас. Но как да спрем? Как да спрем, когато това чувство на прекаленост е толкова хубаво.

Плановете. Винаги биват осуетени. Хората винаги биват разочаровани. Не знам защо продължаваме да си мислим, че планирането улеснява нещата? Не, прави ги по-трудни. Дава ни някаква фалшива сигурност, която в последствие бива смачкана на малко топче. Плановете се провалят. Хората разочароват. Това е животът. Хубав или не, това е всичко, което някога ще имам.

Имало едно време. Имаше едно време. Имаше от всичко по малко. Сега има от всичко по много. Хората се промениха, чувствата се промениха, обещанията се промениха. Имаше едно време. Кога беше това време? Кога всичко толкова се забърза? Кога всичко толкова се усложни? Къде отидохме? Къде отиде смесицата от меланхолични чувства? Защо отиде там и нямаше ли кой да я спре? Нямаше ли кой да спре мен? Къде отидох аз и защо? Винаги съм знаела, че задавам прекалено много въпроси. Но сега задавам само празни отговори. Отказвам да повярвам, че всичко това се промени. Не искам да знам, че обещанията остават да висят във въздуха като кухи облаци. Защо не се будя и къде отиде разумът ми? Къде отиде ти?

Обичам. Обичам. Обичам. Обичам теб? Обичам себе си? Обичам щастието си? Обичам странностите си? Обичам несигурността си? Обичам малката топка стомах? Обичам желанията си? Обичам параноята си? Обичам прекалеността си? Обичам нещастието си? Обичам моментите? Обичам... обичам... обичах?

Понякога се страхуваме. Понякога плачем. Често сме несигурни. През цялото време сме неспокойни. Но това не е, защото не искаме да потърсим щастието и спокойствието си. Това е, защото понякога имаме нещо красиво в ръцете си, което не искаме да счупим. Нещо, за което си струва цялото неспокойствие на света. Нещо, което ни кара да плачем, но да бъдем и истински щастливи. Нещо толкова крехко, което ни замайва. Не го правим нарочно, просто сме хора. Съмнението е част от нас. Има дни, в които успешно се борим с вътрешните си демони, но и такива, в които не ни остава нищо друго освен да им се оставим. Има дни, в които искаме всички да се отдръпнат, да ни оставят на мира. Искаме само собствения си мир. Дни, в които сме твърде слаби, за да говорим. И такива, в които знаем, че няма смисъл. Тишината, породена помежду ни е доказателството за тези дни. Иска ми се просто някой да отнеме мислите ми за момент. Да ги скрие на някое спокойно място, в което да се заровят и да попият тишината. Но няма кой да го направи. Трябва да го направя сама. [47 дни]

275 паунда

Намирам се на 275 паунда от вкъщи. На 275 паунда от познатото, меланхоличното. На 275 паунда от любимите. На 275 паунда от здравия разум и силния дух. На 275 паунда от мръсните улички. На 275 паунда от градинката. На 275 паунда от задушаващата миризма на кал и сняг. На 275 паунда от просяците по пейките. На 275 паунда от колите по "Раковска". На 275 паунда от рошавото животинче с огромните жълти очи. На 275 паунда от спокойствието. На 275 паунда от одимения бар. На 275 паунда от разбитите хора и тъжните им мечти за бягство. На 275 паунда от истинското желание. На 275 паунда от истинската си красота. На 275 паунда от нажежените вечери. На 275 паунда от безсмислените хора и фиктивните им проблеми. На 275 паунда от високите блокове и тежките кранове. На 275 паунда от разнебитените трамваи. На 275 паунда от вечно заетите. На 275 паунда от "Попа". Аз се намирам на 275 паунда от себе си.

Най-странното усещане на света е, когато осъзнаеш, че не си единственият, който се чувства по един или друг начин. Има хора, които споделят мислите и чувствата ти. Има такива, чиито мисли и чувства са много по-черни и безнадеждни от твоите. И тогава осъзнаваш, че не си сам. Че можеш да споделиш без да се налага да говориш. Можеш просто да погледнеш и да видиш себе си от другия край на масата. Безценен момент, в който оценяваш и малкото щастие, което е останало в теб. [48 дни]

Напоследък храната има вкус на пепел. Не знам дали е заради хилядите гадости, наблъскани в нея или заради хилядите гадости, наблъскани в мен. Моркови, пилешко, картофи, царевица- всичко има вкус на прах. И трудно се преглъща. Както всичко напоследък. Както всичко винаги. Вече все по-трудно преглъщам думите и действията на хората. Все по-тежко ми става да ги отхвърля с лека ръка и да се усмихна. Струва ми се, че изгубих нишката. Златната нишка на спокойствието си. Хората винаги се стремят към щастие, аз просто искам спокойствие. Но пък в днешно време, за жалост, не се продава в кутии. Тъжно е да се самоунищожаваш, а да няма кой да ти помогне. Да няма кой да те чуе и да те спре. Може би просто трябва да се справя сама. Да спра да се вкопчвам и да избягам. А как да избягам? Къде да избягам? Забравих. [49 дни]

Преди няколко минути се позамислих дали отношенията между хората са повлияни от километрите, които стоят помежду им. Наскоро научих нов термин на английски "death of distance". Означава, че благодарение на високите технологии в днешно време, разстоянието има малко значение. Но дали думите се губят някъде из интернет пространството? Успяват ли чувствата да стигнат през глухите клетки на мобилните телефони? Притъпява ли се искреността от лошото качество на видеото? Не знам. Няма как да знам. Просто, защото ако знаех, нямаше да има реален проблем. Щях да знам, че ме обича тройно повече от това, което чувам. Че му липсвам четворно повече от това, което виждам. Че знача петорно повече за него, отколкото това, което прочитам. И щях да бъда спокойна. Доволна. Най-вече спокойна. Той също щеше да знае, че го обичам, че ми липсва и че значи много за мен. Не обичам любовните лиготии и клишета, които се изливат редовно из социалните мрежи. Но понякога имам нуждата да бъда до погнуса сантиментална заради самата себе си. Не казвам тези неща на никой друг, освен на себе си. Blogger е като самопомощ. Ненормалници се опитват да се отърват от собственото си биполярно разстройство и да спрат да си говорят сами. Но започват да си пишат сами. Много по-лесно щеше да е, казвате, ако просто кажа тези неща, а не си ги пиша сама. Но те се знаят, аз просто имам досадната нужда да си ги повтарям, а не искам да бъда в тежест. Просто не искам да забравя. Защото понякога "death of distance" може да доведе до "memory loss", а това няма да ми помогне. [51 дни]

Шизофреничката в мен се събуди и реших- от днес нататък дните ми ще бъдат наполовина пълни, а не празни. Мислите ми ще бъдат светли, а не потъмнени от мними съмнения. Ще се боря със себе си във всеки един момент. Ще запазя това, което ме прави силна. Няма да си позволя да разруша вътрешното си "аз". Ще продължавам да звуча като книга за самопомощ, ако това ще ме накара да се почувствам по-добре. (53 дни)

"Господи, колко си хубава! Колко са хубави ръцете ти. И нозете ти колко са хубави. И очите ти колко са хубави. И косите ти колко са хубави. Не се измъчвай повече - обичай ме! Не се щади - обичай ме! Обичай ме със истинската сила на ръцете си, нозете си, очите си - със цялото изящество на техните движения. Повярвай ми завинаги - и никога ти няма да си глупава - обичай ме! И да си зла - обичай ме! Обичай ме! По улиците, след това по стълбите, особено по стълбите си хубава. Със дрехи и без дрехи, непрекъснато си хубава... Най-хубава си в стаята. Във тъмното, когато си със гребена. И гребенът потъва във косите ти. Косите ти са пълни с електричество - докосна ли ги, ще засветя в тъмното. Наистина си хубава - повярвай ми. И се старай до края да си хубава. Не толкова за мене - а за себе си, за дърветата, прозорците и хората. Не разрушавай бързо красотата си с ревниви подозрения - прощавай ми внезапните пропадания някъде - не прекалявай, моля те, с цигарите. Не ме изгубвай никога - откривай ме, изпълвай ме с детинско изумление. Отново да се уверя в ръцете ти, в нозете ти, в очите ти... Обичай ме. Как искам да те задържа завинаги. Да те обичам винаги - завинаги. И колко ми е невъзможно... Колко си ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми, че искаш да ме задържиш завинаги, за да ме обичаш винаги, завинаги. Колко си хубава! Господи, колко си хубава! Колко са хубави ръцете ти. И нозете ти колко са хубави. И очите ти колко са хубави. И косите ти колко са хубави. Колко си хубава! Господи, Колко си истинска." - Х.Ф. -

Толкова голям град. Толкова много хора. Толкова много места. А аз съм самотна. Сама и самотна. Нямам сили да направя какъвто и да било опит за социален контакт. Просто съм изтощена. Очите ми горят, а гърлото ми е сухо. Стомахът ми се е свил на ей такава топчица. Усещам горчив вкус на ацетон и суша. От една седмица не е валяло. Навън. В мен вали всеки ден, нон-стоп. Краката ми вкусват грапавия килим. Всичко в тази стаичка ме побърква. От гадното синьо табло, през прекалено чистите дървени мебели, до изскочилата пружина на матрака ми. Имам си един календар. Най-обикновен календар. Сухи, твърди листа, които трудно се късат и метална рамка. На него отбелязвам дните до щастие. Малката ми хартиена надежда. Вестоносецът ми. Тихото ми проклятие. Там са скрити надежда, тъга и нетърпение. Засега съм скъсала един лист. А остават цели два. Истината е, че никога през живота си не съм била по-тъжна. И няма да скрия тъгата си зад някакви малоумни метафори. Аз съм тъжна. И ми се ще да можех да споделя. Да ми мине. Но аз не споделям, а то се трупа и не минава. Страх, може би? Притеснение? Всички ги е страх да бъдат слаби. Аз просто не искам да разочаровам. Не знам за каква искреност говорех преди, когато самата аз не мога да бъда открита с другите. Аз съм тъжна. Не ми се яде, не ми се спи, не ми се излиза, не ми се седи, не ми се лежи, не ми се гледа, не ми се слуша, не ми се диша, вече не ми се и плаче, не ми се скимти, не ми се и вика просто... не ми се. Не искам да се щипя по крака, за да не се разплача. Болят ме бузите от служебните усмивки и фалшивия смях. Не ми останаха сълзи, викове и глас. "Насила хубост не става." е казал народът. При мен е различно, ще стане. На сила, на рев, на нежелание, но ще стане. Без никой да разбере, без никой да чуе, без никой да види. Днес в гърлото ми беше заседнала огромна буца. И сега лека-полека започна да се стопява, давайки ми да дишам. Но гърлото още боли от напрежението и разочарованието. А коремът не се успокоява. Не знам какво да правя със себе си. Сякаш имам цялото време на света, но аз не го искам. Не желая повече празни дни. Не искам да се будя сутрин и да си мисля как трябва да изкретам някак си до утре. "Утре" не е "днес". Но моето "утре" отдавна се превърна в тягостното ми "днес".

Много често забравяме, че постъпките нараняват, думите обиждат, а лъжите заличават. Лъжите заличават хубави моменти, мили спомени и отношения. Лъжеш, замазваш очите на някой и накрая това, което той ти дава е смачканото си доверие. Смачкано, изпокъсано и ненужно доверие. Ти го разгъваш, пооправяш му крайчетата, слагаш го между страниците на някоя дебела книга и го чакаш да се изправи. Но то не се изправя. Следите от гънките си личат отдалеч. Не е ли по-лесно просто да си казваме истината в очите навреме и да рискуваме няколко дни тягостно мълчание, пред това тя да излезе сама и да направи на пух и прах каквото и доверие да имаме в зародиш? На лъжата краката са къси, а твоята лъжа днес се спъна и падна. Настигнах я и я запомних. Моето доверие се смачка по крайчетата. Няма да го оправиш. Нито с молби, нито с желание. Извинението ти е безмислено, а думите ти- неми. Аз съм няма.

Напоследък се хващам, че използвам виртуалните листа само, когато съм тъжна. Когато ми се плаче и когато не знам какво имам да кажа, но трябва да го изкрещя. Не разбирам защо понякога е толкова трудно да се обърнеш към някого, да го прегърнеш и да му кажеш, че ти липсва и го обичаш. Просто е трудно. Най-смелите хора обикновено се плашат от тези прояви на емоционалност и "слабост". Не е трудно да висиш на ластик и от 5000 метра, докато вътрешностите ти се лашкат нагоре надолу по стените на тялото ти, но е трудно да отвориш уста и да произведеш няколко елементарни звука. Няколко срички. 8 букви. Често се подиграват на децата, че ги е страх от Торбалан. Знам, че е изтъркано да се изтъква колко чисти и неподправени са мъниците, но в един даден момент не можем да го пропуснем. Няма как да подминем светлинката, която грее в мъничките им ръчички, когато прегръщат, тази, която сияе в сълзите, които се стичат по бузите им и светлината, която струи от устните им, когато казват "Обичам те". Едно дете няма да излъже, няма да се срамува от себе си и чувствата си. То просто ще обича. Няма да вижда усложнения в начина, по който възприема света около себе си. Няма да изпитва нуждата да се извинява за това, което е казало или направило. Няма да измисля оправдания, за да заобиколи истината в себе си. Едно дете няма да го направи. Но ние го правим. Ние, които скачаме от самолети, които катерим върхове без нищо повече от една раница. Ние, които по-скоро бихме преминали през гора, пълна с всякакви твари, сами, отколкото да седнем на едно пънче и да признаем пред себе си и останалата част от света, че обичаме. Че чувстваме. Че плачем. Че сме по-раними, отколкото си мислим. Ако на това му викате смелост, то по-добре да си седим деца. Децата поне не се страхуват от "Обичам те". Цитирам нещо изключително вярно: "Не знам защо хората още не са успели да измислят убедителен начин да кажат, че всичко ще бъде наред, дори когато го вярват." И аз не знам. А ми се ще да знаех.

Студено ми е. Тъжно ми е. Плаче ми се. Нормално е. Уморена съм. Ненормално е. Не знам какво правя със себе си. И къде да се дяна. Стаята ми е малка. Леглото ми е малко. Аз съм си малка. Този град ми е малък. Тези хора са ми малки. Задушаващо създание Нормално е, нали?

Много често.

Много често, много неща не ни се струват нередни. Много често, много хора не ни се струват опасни. Много често, много грешим. Много често аз греша. Много често ми се иска да не го правя. Но го правя. Много често.

"Жена" на Блага Димитрова

"Как тревожно е да си жена. Красота и усмивка да бъдеш сред всекидневния сив кръговрат, вярност -срещу изменчивия вятър, нежност-в загрубелия свят. От безбройните пътища земни най-рискования да избереш- безразсъдния път на сърцето и докрай да го извървиш. Твоя единствена радост да бъде радост да даваш.Да бъдеш в нощта светло прозорче,което чака, първа стъпка,разбудила утрото. Ти,слаборъката,да подкрепиш силата на ръката корава. И непростимото да простиш, и да градиш живот от отломки. Отговорност е да си жена. Бъдещето да носиш в утроба. Да продължиш в един детски вик дългата мълчалива целувка. Вечност да сториш от краткия миг. Твойте прострени ръце за прегръдка люлка да станат за нов живот. Нощем над него безсънна да тръпнеш, светла като звездоокия свод. Всяка детска усмивка-със бръчка да заплатиш и в косите със скреж. Сълза по сълза на новото стръкче своята хубост да предадеш. нищо за себе си да не оставиш. Саможертва е да си жена. И до ранена,разбита гръд чистите извори да защищаваш просто за да съществува светът. Горда съм,че съм родена ЖЕНА. " Блага Димитрова

Ирония

Наздраве за момента, в който осъзнаеш, че единственото нещо, което не си искал да се случва се появява, изсмива ти се в лицето и после бавно и методично се изпикава върху вярата ти в справедливост, гледайки те нагло в очите. Има дни, в които това се случва многократно. Такива, в които наистина ни се иска да се хвърлим през прозореца, защото ни е омръзнало да живеем на тази планета. Но точно тогава, в този СЮБЛИМЕН момент се появява нещо, което...ни скапва още повече. Мислим си, че няма как да бъде по-зле. Няма как да съдбата да ни оака още повече. И ето, то става. И то с разстройство. А на нас не ни остава нищо друго освен да стиснем зъби и да се бием. Или да плачем и да се свием на кълбо. Плачът и свиването на кълбо винаги действат.

Това беше.

Време е за ново начало. За нов въздух. За нови ухания. Не мога да опиша колко съм щастлива да затворя една книга, писана в продължение на 12 мъчителни години. Години, изпълнени с тъга, радост, немощ, гняв, смях, неадекватност. Години, които ми се ще да изтрия от съзнанието си и същевременно да не изпускам от хватката на спомените си. Години, които няма да върна. Които няма да искам да върна. За които ще пролея сълза. За които ще ритам безпомощно след време. Не благодаря на никого за нищо. Благодаря на себе си, че излязох жива. Много променена, малко луда, но жива. Благодаря за предстоящата нова глава от живота ми. Тя ще бъде най-трудното нещо, което ще напиша. Пожелайте ми успех, защото не знам дали ще се върна.

Защото.

Защото спокойствието е относително понятие. Защото не винаги това, което ни се струва прекрасно и неподправено е всъщност кално и оцапано с пороци. Защото не ни трябват пасивни часове, а активни минути. Защото се опитваме да намерим онази забравена свещичка във вътрешността си и намерим ли я, тя пламва с пареща мощ. Защото се превръщаме в разноцветни светулки с копринени криле в мига, в който се погледнем. Защото всеки има графитени пръсти, с които да изрисува бледото си лице. Защото търсим и за пръв път намираме. Защото не знаем как, но в моментите, в които не мислим, действаме най-правилно. Защото никой не ни е предупредил, че именно действията преди думите носят заряда, който ще събуди живата ни страна и ще разглоби механичната. Защото всяко нещо, до което се докоснем носи част от живота ни. Защото независимо колко се опитваме, никога няма да успеем да повторим някой миг. Защото ние сме ветровити. Защото ние сме енергия, мощ, огън. Защото се опитваме да бъдем хора, когато всъщност сме много повече от това. http://www.youtube.com/watch?v=5VcrcLpvLCs&feature=related

Човек

Как така сме се научили да пропускаме всяка предложена възможност? Как имаме готовността да кажем "не" на всяка новост, появила се на прага ни? С какво безочие успяваме да зашлевим съдбата през лицето? Да крещим, че не искаме благоприятна промяна? Не знам. Човекът е тъжно животно. Сложно, трудно и много объркано. Сложили сме прегради на свободата си и я държим на каишка, давайки й само вода от време на време. Накрая, като всяко живо нещо, тя ще се умори и ще умре- сама, без подкрепа, с посинял от нашийника врат. А тогава ние какво ще правим? Ще скимтим и ще дращим безпомощно по вратата на втория шанс. Но той няма да ни отвори, защото не е втори, а милион и втори. Шансовете не са безкрайни, свободата умира, а понякога съдбата се обръща и ни зашлевява тежко по бузата.

Петък 13-ти

Имало ли е някога дни, в които сте се чувствали прекалено глупави, за да станете от леглото? Достатъчно тъпи, че да не уцелите вратата на излизане? Толкова отвеяни, че излизате с чехлите и се сещате, че сте с тях, едва когато вече дупчите билета си в тролея? Предполагам, че да. Все пак сме хора, присъщо ни е да изглупяваме от време на време. Лошото е, че на мен все по-често ми се случват подобни злополучия. Имам чувството, че съм се обетовала в един адски кръг от дни, които заплашително много приличат на Петък 13-ти. И не свършват. Комедия от грешки. Върти се и не спира, а аз не знам какво да направя. Дарът слово ми изчезва, загубва се някъде из ъглите на гласните ми струни и скимти наранено. Не желае да излиза да се разхожда и често ми се налага да го вадя оттам с хиляди обещания и молби - "Хайде, моля те, само днес. Ела само днес. От утре ще те оставя на мира, ще се оправям сама." И той плахо излиза. Но веднъж разбрал, че се е хванал в плоския ми капан, той забива ноктите си в гърлото ми и издрапва обратно към бърлогата си. И тогава отново се оказвам с широко отворена уста и опулени очи. Досущ като някое току-що родено теле. И чакам, а словото не иде. И ставам за смях. И цикля на едно място. И се опитвам безпомощно да махам с ръце, в отчаян опит да покажа, че все пак умственият ми капацитет не е толкова намален. И после идва моментът с безсмислените истории. Асоциации, породени от невъзможността ми да отговарям адекватно на въпросите или да излагам казуса си по съответната тема. Когато се уверя, че в крайна сметка съм успяла да оплескам ситуацията и че няма някой заблуден човек, който ме смята за нещо повече от поредното объркано човече, аз се отказвам от идиотското махане с ръце и безмълвното отваряне на уста. Въздъхвам, очите ми спират да шарят трескаво насам-натам, отпускам ръцете си и просто започвам да наблюдавам. 

Напоследък всички сме станали някакви бледи копия на зле направени, пластмасови кукли. Нямаме усещания, нямаме живот. Механизацията изведнъж стана основна движеща сила в ежедневната ни сивота. И никой не се опитва да избяга. Всички вървим в някакъв спретнат конвой, от който няма да успеем да се измъкнем скоро. А и така като гледам, нямаме особено желание да се измъкваме и да бъдем отново цветни, отново дишащи. Отново живеещи. Предаваме безсмислената си философия от ухо на ухо и се получава световен развален телефон. Мащабността на действията ни не ни позволява да се вгледаме едни в други и да видим разрушителните последствия. Сивата гама се е залепила по душите ни и не може да бъде изтъркана. Омръзна ми да виждам хора, които трептят, когато трябва да горят. Такива, които пълзят, когато трябва да тичат. Хора, които са безразлични, а всъщност трябва да са влюбени. Хора, които не искат нищо, а трябва да искат всичко. Писна ми да виждам хора, чийто блясък в очите е бил ампутиран. Защото те са позволили да бъде откъснат от тях. Защото не са се борили. Защото не са усещали. Защото са се лутали. Защото не са си давали сметка, че не ни е отредено място във вечността, а само в сегашния миг. Не мога да разбера хаоса, който цари в същността ни. Хаос, който не се вижда, не се усеща и не излиза на повърхността. Тих хаос, без викове, крясъци, сблъсъци, счупено. Такъв, какъвто не трябва да бъде. Дори хаосът ни не е хаос, а безгласен опит да покажем, че живеем. Нещо в схемата се обърка. Не беше така, не трябваше да бъде така. 

Е?

Ето докъде стига младежката грамотност, скъпи приятели. Явно загубените часове по училищните чинове и заекванията пред черната дъска не са ни дали кой знае колко много. Евала на училищната институция и на вечно "драпащите" даскали, които никога не са спирали, не спират и занапред не мисля, че ще спират да ни дават такива "безупречни" знания. Благодарим за белите петна, които оставихте в паметта ни и неспирното желание да изтрием последните 12 години от съзнанието си. Постигнали сме страхотен успех, драги училищолюбци. Следващото е извадка от т.нар. "Фейсбук чат". Въпросното момче проявява интерес към най-добрата ми приятелка. Не е хубаво да се гаврим с чувствата на хората, но аз не можах да се сдържа. Просто не можах. Четете и плачете, сънародници.

• "ne moga da zabravqm o6te
• daje ako ti be6e do men segfa
• 6tah da ti pi6a
• edna poeziq
• ti si kato za men muha
• ve4e
• no nzm ko da pravq
• iztirq hora dnes
• zardi teb
• nzm
• ko da kaja o6te na teb
  tova mi haresa v tebestesveno bee6
  vsi4ko naturalno
  ako se6ta6sled nqkoe vrem

  e
  zapo4nah da imam za teb interes
  sled kato govori6 govori6 taka"
  
  И така, приятели. И така. За Ива <3

И неусетно се превърнах в една от онези бездушни сенки, които избягвах. Очите ми бяха сухи, а лицето- вледенено. Не изпитах съчувствие, нито гняв. Нямаше и следа от тъга или поне някаква надежда. Само умора, която застилаше, като черен воал, лицето ми. Ясно очертани сенки под очите, притворени клепачи, застинали устни. И не проплаках. Не казах и дума. Просто стоях там и гледах безизразно, докато отварях металната решетка. После- тишина. Тишина в дома ми, тишина в същината ми. Тягостна тишина.

??

Имам някакво вдъхновение ама какво да го правя? Не искам да го превръщам в чиста форма, искам да е нешлифовано. Как да дам глас на мислите и съществата в мен, когато нямам желанието да ги оформя? За какво ми е чистото съдържание, когато не мога да го предам по никакъв смислен начин? Думите са на връхчетата на пръстите ми, но напиша ли ги- мигновено губят блясъка си. За какво са ми кухи думи, без грам избистрена мисъл? На кого да се облегна? Какво да кажа? Защо са ми тия ръце, като няма никой в мозъчната кутия? Вятър, братко, вятър. 'Баси.

Луда.

Луди казват на хората, които правят едно и също нещо и очакват различен резултат. По тази логика 99,9% от населението по света не сме в час. Аз определено си давам сметка, че няма смисъл от напрегнатото очакване на каквито и да било резултати. Очакванията са за тъпаци. Умните хора знаят, че не трябва дори за момент да се оставят на поривите на въображението си. Кому са нужни напразни очаквания? Те са средството на съдбата да ни покаже, че в нашия свят планове не могат да просъществуват, независимо от това дали сме кралицата на Англия или Пешо от 204. А аз лично се имам за прекалено луда. За 19 години не се научих, че от хората не трябва да се очаква, че ще следват само разочарования и горчиви избори. Тъжното е, че по всяка вероятност и през следващите 119 години пак няма да се науча и пак ще чегъртам с малката карфичка по белезите, врязани дълбоко в същността ми. Лудата с карфицата. Лудата с очакванията. Вечно влюбената луда. Лудата.

Бяла, ненаписана.

Хората имат навика да се срещат и разминават по най-нелепи начини и най-незнайни пътища. Хващаме се един за друг и се опитваме отчаяно да се вплетем в едно неразделно, преди ветровете на несигурността да ни разделят. Механично вкопчените пръсти едвам издържат, стискат, докато връхчетата им не се отделят...завинаги...засега...за някога.
"От бялата хартия цветен жерав се роди. Към теб политна. Разгъна се в стремеж да те прегърне и пак превърна се в хартия. Хартията остана там. Бяла, ненаписана." -Владимир Ковачев.
http://www.youtube.com/watch?v=g0SicAEukI8

Retro. :)

Забелязала съм, че има един момент в живота на човек, когато той се замисля за всичко онова, което го е сполетяло през дългото му пътешествие по улиците на съдбата. Било то добро или лошо. Дали този момент настъпва докато съм вкъщи и чета книга или съм навън и се разхождам в слънчевия парк, няма никакво значение. Той рано или късно идва, когато най-малко го очаквам. Изненадва ме иззад ъгъла на някой и друг спомен. Искам да ме накара да седна и внимателно да се вгледам в душата си. Някои от хората разлистват страниците на отминали спомени и преглеждат прашните чекмеджета из съзнанието си. Аз просто се наслаждавам на канеления мирис на хубавите моменти и гледам горчиво, докато се сещам за лошите. Това винаги е било и ще остане върховният момент на човек, успял да поеме предизвикателството да управлява собствената си съдба и щастие. На човек, пренебрегнал кривите несполуки и замаскираните препятствия по пътя. Мечтите са останали чисти и непокътнати, а върховете на живота- покорени. Носейки се по реката на душата си, съм длъжна..не, ИСКАМ да поемам рискове и да грабя с пълни шепи от онова, което така или иначе ми се полага. И точно тогава някак успявам да преброя моментите, в които движението и звукът са спирали за момент. Не, не за момент. За много повече от момент. Моментът е бил там, навъртал се е и най-накрая решително е отстъпил мястото си на друг, по-красив, по-желан такъв. Аз, като човек трябва да запомня този ден на равносметка. Да го запомня като "завинаги". Да знам, че това не е просто ден, а обещание. Награда, че съм успяла да стигна до етапа, когато разбирам колко дълго съм устояла на живота и лудостите. Решение да пренебрегна или да си припомня болката от изминали дела. Споразумение между съзнанието и сърцето ми. Един последен празник по случай взетите шансове и изпълнените желания.
Ако бях наградена с правото да знам, че днес е последният ден от живота ми, какво бих искала да направя? Бих ли споделила най-съкровените си мисли, тичащи из дълбините на съзнанието ми с вас? Бих ли легнала за момент на поле, пълно със слънчогледи? Бих ли отделила няколко часа в наблюдение на седефената луна? Бих ли оценила всяка малка и незначителна глътка въздух, която бавно нахлува в белите ми дробове, прави една обиколка из цялото ми тяло и после свободна излита от отчаяните пръсти на душата ми? Не знам. Никой не знае. Ние не сме притежатели на правото да бъдем Господари на съдбата си. Но не искам да унивам, красотата на всеки един ден се крие в незнанието за утрешния. Знам, че имам дадеността да намеря някой като мен. Някой със същите копнежи. Някой с подобни мечти. Някой, който търси себе си. Някой, чието присъствие няма дори за миг да ми позволи да се замисля какво би станало утре, защото бих била твърде заета да летя из днес. Случвало ми се е да се изправя пред портите на Трудните избори. Царство, което би се сторило твърде мрачно и на най-големите почитатели на тръпките. Предприех точно това пътешествие и се изправих очи в очи с възможността никога да не се върна. Да загубя безвъзвратно себе си. Да започна едно безкрайно лутане из стръмните улици на живота, в търсене на онази малка светлина, която ще осмисли това разтърсващо из основи пътуване. Имаше дни, в които бях изправена пред кръстопът на мечти. Уплашена и невиждаща, без никаква карта, която да ми посочи как да живея. Тогава ми оставаше само едно..да затворя очите си, да избера път и да се моля той да е правилният. Имаше такива, в които животът ми просто дерайлираше. От мен самата зависеше дали ще успея да го вкарам в релси или ще го оставя да се скита сам, докато просто не се удари в някоя невиждаща стена. Малкото късметлии, завърнали се от път успяват да възобновят това, което са били. Другите се връщат непознати и тепърва започват да изучават помещенията на човешката лудост. Не се опитвам да вляза в живота на някой, само защото смятам, че мястото ми е там. Искам да се оставя оградите на душата му да ме отблъснат. Наблюдавам разочарованието си отстрани и се оставям на глухата тишина. Виждам, докосвам и чувствам хилядите съдби, на които съм била свидетелка, поглеждам отвъд собствените си решетки и намирам това, което искам. Това, което никой няма правото да ми откаже. Искам да бъда сама пазач на личния си затвор. Няма как да видя всичко онова, което се спотайва под повърхността освен ако не изровя желанието и волята да се потопя дълбоко в езерото на тайните и скритите недомлъвки.
Сега имам едно желание. Искам да усетя нежния полъх на вятъра и мокрия допир на току-що падналите листа. Затвaрям очите си и вдишвам. Вдишвам собствената си радост.

R.I.P, DV.

Внезапното осъзнаване на свършен факт е може би, най-ужасната част от деня. Независимо от това къде се намираш и какво правиш, когато осъзнаеш, че няма връщане назад, че нищо няма да е същото за хората, усещаш една всепоглъщаща празнина дълбоко в душата си. Сякаш никога повече няма да изпиташ щастие.
Моят такъв момент ме връхлетя, докато се прибирах към вкъщи. Слънчевите лъчи колебливо се подаваха иззад зимното небе, а същата мрачна празнина изведнъж се появи в мен. Мислите ми придобиха черния цвят на непоправимото и аз се намерих на едно до болка познато място. Мястото на "приключилото". Едно знайте от мен- няма значение дали празнината е частно обвързана с вас или просто я изпитвате от съчувствие... винаги е една и съща. Тъжна, голяма и оставя следи. Белези по същността. Но тя отшумява и ви оставя с горчивия привкус на безнадеждността. Не се тревожете, той също си заминава, но не се заличава.
Нищо не е честно. Говорим си за справедливост, а дали това не е един гол термин без ясна обосновка? Справедливост няма. Откъдето и да гледаш света, няма да намериш.

"Лети като перо по пътя към вечността. Ние помним и не забравяме."

Haters' day.

Днес просто е един от онези дни, които трябва да забравим. Които определено трябва да зачеркнем. Нито твърде лош, нито твърде хубав, а прекалено обикновен. Омръзна ми от псевдо-патриоти и неосъзнати хора, които явно нямат какво да правят със себе си и с живота си, та решават да защитят кауза, която дори не разбират. Важното е, разбира се, просто да се слеем с тълпата и да викаме, защото иначе сме скучни и не достатъчно "луди". Е, хора, не е точно така. Именно, защото викате, а нямате идея за какво го правите, вие не само, че ставате скучни, а на всичкото отгоре се показвате като не достатъчно интелигентни. За жалост, това, че явно сте стигнали до предела на възможностите си в този живот, в която и да е сфера, не ви дава право да си мислите, че ние, по някаква странна ирония на съдбата, по цял ден стоим и се интересуваме от това, което имате да кажете. Не, че то е нещо смислено и кой знае колко важно, но все пак... Всеки има право на мнение. Наричате нас овце, задето решаваме да останем в неведение за масовата глупост и после имате наглостта да излезете смело напред, размахвайки знаме и биейки се по гърдите, докато крещите с цяло гърло- "Аз съм българин!" И? Какво от това? Онези пък са французи, тези са германци, трети- италианци, а четвърти- англичани. И? Какво да направим? Радваме се много за вас. Радваме се на публичното ви признание, макар на нас да не ни е особено нужно. Ние и сами разбрахме, че сте "натурални" българи. По животинските крясъци, леко понамирисващите дрехи и кофти изражението на лицето тип- "Не хранете животните!".

Писмо до баба.

"Мила бабо,
Тъжно ми е и имах нуждата да ти напиша едно писмо. Бабо, защо е трудно? Защо не разбираме? Бабо, ти разбра ли вече? Дали правя грешка? Дали всички правим грешки? Бабо, учим се от грешките си, нали? Имам чувството, че писмото ми се превръща в лексикон за големи. С трудни въпроси без ясни отговори. Бабо, мисля, че не знам какво правя. На моменти ми се иска да се върна към сутрините с мекичките при старата върбичка. Бабо, липсва ми върбичката до релсите на влака. Бабо, ядат ми се къпините от храстите при релсите на стария влак. Липсва ми звукът от толкова стария, изрисуван влак. Бабо, съжалявам, че последните месеци дори не си давах сметка, че съм изпуснала нещо толкова тъжно и животопроменящо. Бабо, ти ми разказа за дядо Матейко. Бабо, плача, но не за това, което е било, не за това, което е сега, а за това, което ще бъде. Не знам как да подсуша вадичките, които мокрят бузите ми. Помогни ми, бабо. Чакам те. Обичам те. Липсваш ми. Обичам те. Винаги твоя внучка,

Мони."