И неусетно се превърнах в една от онези бездушни сенки, които избягвах. Очите ми бяха сухи, а лицето- вледенено. Не изпитах съчувствие, нито гняв. Нямаше и следа от тъга или поне някаква надежда. Само умора, която застилаше, като черен воал, лицето ми. Ясно очертани сенки под очите, притворени клепачи, застинали устни. И не проплаках. Не казах и дума. Просто стоях там и гледах безизразно, докато отварях металната решетка. После- тишина. Тишина в дома ми, тишина в същината ми. Тягостна тишина.