Всичко си има срок на годност. Колкото и да не ни се иска да го повярвамe, всичко в даден момент се разваля, а в крайна сметка се и разпада. Изчезва, все едно никога не е било. Само че остава незаличим белег някъде в нас. Не ни оставя да заспим и боли постоянно. Глуха, тъпа болка дълбоко по стените на душите ни. И няма смисъл от сълзи и молби. Нищо няма да се върне. Никой няма да се върне. Наскоро съвсем се изгубих в стихотворението на Мартин Карбовски. Вместо музика, по цял ден слушам него и с всеки ред всичко се избистря още повече. В мен като ехо са останали две изречения, или по-скоро два въпроса: "Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам като сън преди вечност и молба без колене, толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене."

Твърде заети с едно обратно броене, забравяме да се сетим, че с приключването му, започва друго. По-тежко, по-бързо, по-тъжно. Докато брояхме дните до щастие, в един момент ще започнем да броим тези до пълно и безвъзвратно изгубване на едно много тъмно и тягостно място. Моето обратно броене още не е свършило, а вашето?