Тихота.
Не тишина.
А тихота.
безцветните нишки на ежедневието
безропотна тихотата.
милиони,
милиарди неприкосновени
и безпрецедентни
слепи мигове.
Тихота, а всъщност
кухота.
бледата другарка на самотата.
говоря без глас.
Напомням си, че съм там
разкъсвам и пребоядисвам
всички смели минути.
Зелено,
жълто,
лилаво,
оранжево,
червено.
Сивото е отдолу.
Чака и напомня.
Безмилостно къса пластовете шарено.
А после се смее.
И боли.
Пари.
Киселее.
Балансирам с чадър по
незримите нишки на
тихотата.
Подавам си ръка
и се заразявам
със звънлив шепот.
Боядисвам се в слънце.
Сгрявам се с оранжево.
Смея се в зелено.
Гледам в розово.
Усмихвам се в жълто.
Дишан в лилаво.
Смешно размазани по повърхността на очите си.
Няма го вече сивото.
Виждам се.
Винаги.
На "Близките". Bubbles.
