Лудости.

Опитвам ли се ? Искам ли ? Не знам. А къде съм ? На едно място. Място, лишено от какъвто и да е разум. Място, освободено от задръжки до такава степен, че понякога се будя сутрин и се чудя къде по дяволите съм . Коя съм аз ? Е, какви са тия трудни въпроси ? Аз съм аз. А кои сте вие ? Какво искате ? Искате ли изобщо ? Може би не очаквате нещо кой знае колко впечатляващо. Може би нямате нужда от такова нещо. А може би има твърде много "може би" и "ако" по света. "Ако" и в двата смисъла на думата. Хаха, изненада.
От какво наистина се нуждаем ? А има ли значение, след като получаваме само това, което искаме. Кого го е грижа от какво се нуждаем ? "Мамо, мамо, искам прясно мляко, защото е полезно за костите. " Чували ли сте изобщо някое малко дете да го каже ? Много въпроси ли задавам ? А вие на колко ще ми отговорите ?
В моя свят има врати.Ужасно много врати.Зелени, сини, червени, лилави. Не, не, не употребявам такива неща... Все още, хаха. Зад вратите се крият заровени енигми и, за жалост, леко позабравен морал. Е, не моят де. Моят още си е тук. Понякога зад тях има малко любов, малко тъга и малко съжаление. По-скоро много съжаление. Врати, врати, врати... Вратите са само ненужни прегради и извинения за хилядите премълчани думи и забранени мисли.
Обичам...обичам. Достатъчно.Това винаги е достатъчно.Не, почакайте...греша. Никога не е достатъчно.Напоследък май обърквам двете крайности и не знам кое как трябва да бъде казано. Оглупявам. Не става ли така с всички ? Не ?Е, жалко. :))

Шт.

Слънцето тихо седи в скута ми и трепти като светулка. Една жива усмивка се прокрадва по розовите ми устни. Тихата мелодия на сутрешния бриз се примесва с мириса на силното черно кафе, което ме приканва с ароматните си пари. Затварям очи и в мигом през главата ми започват да тичат луди мечти и ненормални идеи. Цветя, облаци, кучета в смокинги, смешни анимационни чичковци с големи носове и малки очи. Облива ме вълна смях и ме оставя да се боря в морето от лудост.
Изведнъж слънцето изчезва. Търся го по себе си, но не го виждам. Търся го навън, но не го намирам. Поглеждам към небето и виждам как остават моменти докато не се разтвори и не изсипе върху нас солидно количество малки, танцуващи капчици. И не греша. Започва танцът на водните балерини.Танц, който ще промени града. Танц, който ще го изчисти и ще остави зад себе си само глухата тишина. Шшшт. Още една доза лудости.