Защото.

Защото спокойствието е относително понятие. Защото не винаги това, което ни се струва прекрасно и неподправено е всъщност кално и оцапано с пороци. Защото не ни трябват пасивни часове, а активни минути. Защото се опитваме да намерим онази забравена свещичка във вътрешността си и намерим ли я, тя пламва с пареща мощ. Защото се превръщаме в разноцветни светулки с копринени криле в мига, в който се погледнем. Защото всеки има графитени пръсти, с които да изрисува бледото си лице. Защото търсим и за пръв път намираме. Защото не знаем как, но в моментите, в които не мислим, действаме най-правилно. Защото никой не ни е предупредил, че именно действията преди думите носят заряда, който ще събуди живата ни страна и ще разглоби механичната. Защото всяко нещо, до което се докоснем носи част от живота ни. Защото независимо колко се опитваме, никога няма да успеем да повторим някой миг. Защото ние сме ветровити. Защото ние сме енергия, мощ, огън. Защото се опитваме да бъдем хора, когато всъщност сме много повече от това. http://www.youtube.com/watch?v=5VcrcLpvLCs&feature=related

Човек

Как така сме се научили да пропускаме всяка предложена възможност? Как имаме готовността да кажем "не" на всяка новост, появила се на прага ни? С какво безочие успяваме да зашлевим съдбата през лицето? Да крещим, че не искаме благоприятна промяна? Не знам. Човекът е тъжно животно. Сложно, трудно и много объркано. Сложили сме прегради на свободата си и я държим на каишка, давайки й само вода от време на време. Накрая, като всяко живо нещо, тя ще се умори и ще умре- сама, без подкрепа, с посинял от нашийника врат. А тогава ние какво ще правим? Ще скимтим и ще дращим безпомощно по вратата на втория шанс. Но той няма да ни отвори, защото не е втори, а милион и втори. Шансовете не са безкрайни, свободата умира, а понякога съдбата се обръща и ни зашлевява тежко по бузата.

Петък 13-ти

Имало ли е някога дни, в които сте се чувствали прекалено глупави, за да станете от леглото? Достатъчно тъпи, че да не уцелите вратата на излизане? Толкова отвеяни, че излизате с чехлите и се сещате, че сте с тях, едва когато вече дупчите билета си в тролея? Предполагам, че да. Все пак сме хора, присъщо ни е да изглупяваме от време на време. Лошото е, че на мен все по-често ми се случват подобни злополучия. Имам чувството, че съм се обетовала в един адски кръг от дни, които заплашително много приличат на Петък 13-ти. И не свършват. Комедия от грешки. Върти се и не спира, а аз не знам какво да направя. Дарът слово ми изчезва, загубва се някъде из ъглите на гласните ми струни и скимти наранено. Не желае да излиза да се разхожда и често ми се налага да го вадя оттам с хиляди обещания и молби - "Хайде, моля те, само днес. Ела само днес. От утре ще те оставя на мира, ще се оправям сама." И той плахо излиза. Но веднъж разбрал, че се е хванал в плоския ми капан, той забива ноктите си в гърлото ми и издрапва обратно към бърлогата си. И тогава отново се оказвам с широко отворена уста и опулени очи. Досущ като някое току-що родено теле. И чакам, а словото не иде. И ставам за смях. И цикля на едно място. И се опитвам безпомощно да махам с ръце, в отчаян опит да покажа, че все пак умственият ми капацитет не е толкова намален. И после идва моментът с безсмислените истории. Асоциации, породени от невъзможността ми да отговарям адекватно на въпросите или да излагам казуса си по съответната тема. Когато се уверя, че в крайна сметка съм успяла да оплескам ситуацията и че няма някой заблуден човек, който ме смята за нещо повече от поредното объркано човече, аз се отказвам от идиотското махане с ръце и безмълвното отваряне на уста. Въздъхвам, очите ми спират да шарят трескаво насам-натам, отпускам ръцете си и просто започвам да наблюдавам. 

Напоследък всички сме станали някакви бледи копия на зле направени, пластмасови кукли. Нямаме усещания, нямаме живот. Механизацията изведнъж стана основна движеща сила в ежедневната ни сивота. И никой не се опитва да избяга. Всички вървим в някакъв спретнат конвой, от който няма да успеем да се измъкнем скоро. А и така като гледам, нямаме особено желание да се измъкваме и да бъдем отново цветни, отново дишащи. Отново живеещи. Предаваме безсмислената си философия от ухо на ухо и се получава световен развален телефон. Мащабността на действията ни не ни позволява да се вгледаме едни в други и да видим разрушителните последствия. Сивата гама се е залепила по душите ни и не може да бъде изтъркана. Омръзна ми да виждам хора, които трептят, когато трябва да горят. Такива, които пълзят, когато трябва да тичат. Хора, които са безразлични, а всъщност трябва да са влюбени. Хора, които не искат нищо, а трябва да искат всичко. Писна ми да виждам хора, чийто блясък в очите е бил ампутиран. Защото те са позволили да бъде откъснат от тях. Защото не са се борили. Защото не са усещали. Защото са се лутали. Защото не са си давали сметка, че не ни е отредено място във вечността, а само в сегашния миг. Не мога да разбера хаоса, който цари в същността ни. Хаос, който не се вижда, не се усеща и не излиза на повърхността. Тих хаос, без викове, крясъци, сблъсъци, счупено. Такъв, какъвто не трябва да бъде. Дори хаосът ни не е хаос, а безгласен опит да покажем, че живеем. Нещо в схемата се обърка. Не беше така, не трябваше да бъде така. 

Е?

Ето докъде стига младежката грамотност, скъпи приятели. Явно загубените часове по училищните чинове и заекванията пред черната дъска не са ни дали кой знае колко много. Евала на училищната институция и на вечно "драпащите" даскали, които никога не са спирали, не спират и занапред не мисля, че ще спират да ни дават такива "безупречни" знания. Благодарим за белите петна, които оставихте в паметта ни и неспирното желание да изтрием последните 12 години от съзнанието си. Постигнали сме страхотен успех, драги училищолюбци. Следващото е извадка от т.нар. "Фейсбук чат". Въпросното момче проявява интерес към най-добрата ми приятелка. Не е хубаво да се гаврим с чувствата на хората, но аз не можах да се сдържа. Просто не можах. Четете и плачете, сънародници.

• "ne moga da zabravqm o6te
• daje ako ti be6e do men segfa
• 6tah da ti pi6a
• edna poeziq
• ti si kato za men muha
• ve4e
• no nzm ko da pravq
• iztirq hora dnes
• zardi teb
• nzm
• ko da kaja o6te na teb
  tova mi haresa v tebestesveno bee6
  vsi4ko naturalno
  ako se6ta6sled nqkoe vrem

  e
  zapo4nah da imam za teb interes
  sled kato govori6 govori6 taka"
  
  И така, приятели. И така. За Ива <3

И неусетно се превърнах в една от онези бездушни сенки, които избягвах. Очите ми бяха сухи, а лицето- вледенено. Не изпитах съчувствие, нито гняв. Нямаше и следа от тъга или поне някаква надежда. Само умора, която застилаше, като черен воал, лицето ми. Ясно очертани сенки под очите, притворени клепачи, застинали устни. И не проплаках. Не казах и дума. Просто стоях там и гледах безизразно, докато отварях металната решетка. После- тишина. Тишина в дома ми, тишина в същината ми. Тягостна тишина.

??

Имам някакво вдъхновение ама какво да го правя? Не искам да го превръщам в чиста форма, искам да е нешлифовано. Как да дам глас на мислите и съществата в мен, когато нямам желанието да ги оформя? За какво ми е чистото съдържание, когато не мога да го предам по никакъв смислен начин? Думите са на връхчетата на пръстите ми, но напиша ли ги- мигновено губят блясъка си. За какво са ми кухи думи, без грам избистрена мисъл? На кого да се облегна? Какво да кажа? Защо са ми тия ръце, като няма никой в мозъчната кутия? Вятър, братко, вятър. 'Баси.