Нямам си

Пиша. Пиша непрекъснато. Пиша по небето, по паважа. Пиша по пукнатините в улиците, по рисунките на стените. Пиша по лицата на хората, по чувствата им. Пиша по собствените си чувства. Пиша, а не изписвам. Не тракам. Не щракам. Пиша в ума си. Не написвам нищо. Не казвам нищо. Изтощена от липсата на повърхност. Къде да се излея? Да прокапя по крайчетата. Живописен сън в есенен следобед. Сгушена в собствената си глава. Метален писец в механичен мозък. Пак забравям. Къде да се разпиша, къде да се разлея. Нямам хартия. Нямам и писалка. И молив нямам. И бюро нямам. Стол нямам. Стая нямам. Къща нямам. Улица нямам. Нямам и град. Дори площад си нямам. Свят си нямам. Нямам си.

Отворено.

Добро утро, господа, Спахте ли добре? Аз не спах. Мислих. Аз съм на 20 години. Уча в Шотландия. Не е нормално един 20-годишен човек да се чувства толкова обременен. Вие, господа, правите живота ми тежък. Вие, господа, ме прокудихте. Вие, господа, не ми дадохте шанс да остана вкъщи. Вие, господа, не ме видяхте. Вие, господа, не чухте нито един от виковете на многобройните хора, които в продължение на 4 месеца крещят, молят, искат помощ. Вие, господа, ме обрекохте на тежката съдба да се скитам, бездомна, ненамерена. Вие, господа, поставихте мен, семейството ми и любимите на границата. На границата между вкъщи и това, което е отвъд. Вие, господа, отнехте душата ми. Душата на 20-годишно момиче. Душата на млад човек. Душата на вашите деца. Вие, господа, не се интересувате от това, което имам да ви кажа. Вие, господа, няма да си тръгнете без бой. Докато не се пролее чуждата кръв. А защо не и вашата? Аз, господа, искам да пролея вашата кръв. Искам да страдате, да тъжите, да ви боли. Вие, господа, няма да отстъпите, докато на някой не му писне и не ви разстреля. Аз, господа, съм млада. Зелена. Пълна с живот и желание. Но сега, господа, желая само вашето скорошно отстъпление. Искам да видя как свеждате глави, господа. Искам да видя как се мъчите, господа. И как плачете. Искам да ви прокудя, господа, на някое далечно място. Искам да си тръгнете, господа. Никога не съм мразила, господа. А сега мразя. Мразя вас, господа. Желая ви скорошно отегляне, господа. Надявам се да заспите спокойно, господа. Завинаги. Искрено ваша, С.

Тишина. Толкова много тишина има в мен.

Днес стигнах до едно твърде важно заключение. Хората имат нужда да обичат. Хората нямат нужда да бъдат само и единствено обичани, напротив. Имат нуждата да знаят, че могат да дарят любовта, скрита в тях на някого. Иначе просто не са хора. Просто са сенки. Тъжни, болни и безсмислени сенки. Любовта се оказва единствената маслинова клонка, която ни подсказва, че някъде съществува една малка и уютна Утопия. Ние просто трябва да я намерим и да се завържем за някое дърво там, за да не бъдем премахнати или просто преместени от малкото ни райско кътче. Днес съм истински прозорлива емоционална развалина. Браво на мен.

А какво става с душите ни, когато страховете бавно започват да ги поглъщат? Дърпат ли се, пищят ли? Или се оставят на отровата бавно да се всмуче във вените им докато заспиват вечен сън? Погребани под ефирни чаршафи от самосъжаление и катранени петна от вина, жалките ни, изтормозени души откъсват от себе си само един пронизително тих и кратък вопъл. И край. Нищо повече. Самота, тишина, тъгa.

Хората обичат да ти бъркат в главата, да се ровичкат из мозъка и да пренареждат чувствата. Не мога да ги понасям. Появяват се изведнъж, като мълния, удрят те, оставят те да лежиш в шок на студения под и бягат. Не мога да ги понасям. После забравят за теб. Забравят, че са те ударили, че са те оставили безмълвен и глух. Не мога да ги понасям. Накрая, обикновено, когато вече си започнал да се учиш наново да говориш, от време на време произнасяш по някоя дума, те се връщат с валсова стъпка и те удрят отново. Не мога да ги понасям.

Добре съм, иначе. Не се оплаквам. Само ми е малко носталгично.

За моментите, в които ми се иска да изчезна. За моментите, в които ми иска да се върна 10 години назад. За моментите, в които ми се иска да захвърля всичко и да си тръгна. За моментите, в които за малко не го правя. За моментите, в които ми се иска да променя всичко и просто да кажа "Стига!". За моментите, в които не го правя. За моментите, в които съм тъжна. За моментите, в които не виждам изход. За моментите, в които знам, че няма връщане назад. За моментите, в които искам просто да бъда сама. За моментите, в които съм самотна, но не и сама. За моментите, в които плача. За моментите, в които искам да се разплача, но не мога. За моментите, в които търся изход, а такъв няма. Пия за моментите, в които просто искам да съм прашинка.

Дори в най-мрачните времена, настъпили в нечий живот, съществува една малка розова светлинка. Розова, жълта, бяла, не знам, при всеки е различна. Тя е малка, едва забележима, но съдържа в себе си всичката топлина на света, всичката светлина във Вселената, цялта надежда в хорските сърца. Рядко я виждаме, но тя винаги е там и ни моли да я забележим, да я усетим и да се сетим, че тъгата и отчаянието не са безкрайни. Че всичко ще приключи и ще има хубав край. Началото е било трудно, хлъзгаво, пълно с перипетии, но в един момент ще дойде краят. Не винаги е близо и не винаги се вижда, но малката светлинка е там, за да ни напомни за него, за себе си, за нас. Наздраве за розовата, жълтата, бялата или както там я виждате, светлинка.

"Тръгвай сине! Напред, и... късмет! Тук надежда за теб не остана. Скътах тези пари за билет и поплаках си малко зарана... Все си вярвах, че мойто момче в тоз несигурен свят ще сполучи. Но животът надолу тече и напомня помия за куче. Някой вече ни сложи черта. Като мъртви дори ни посече. Щом преминеш след тази врата - не се връщай тук никога вече. Даже вън да е тежко - ще знам, че синът ми със труд ще успее. Тук да прося за нас ме е срам, а оттатък - поне се живее. Малка пенсия имам. Уви! И за двама се никак не връзва. Тръгвай, моя любов, и върви, че сърце ми от болка измръзва. Ще намериш все нещо, нали? Армаган да изпратиш на време. Вересията свърши. Боли! Левче никой не ще да заеме. Тръгвай, сине, от тоз терминал! Колко други навън отлетяха... Не поглеждай баща си през жал! Тя, в сърцето, е родната стряха! Щом превърнаха родното в ад, то чистилище вънка поне е... Ти си силен и толкова млад, а на мен старостта ми тъмнее. И да пишеш... Ще чакам, до дни! Ето, виждам за теб самолета... Усмихни, сине мой, усмихни на баща си душицата клета.."

Най-тъжното нещо в едно завръщане е знанието къде точно се връщаш. Наясно си, че отново се прибираш при параноите и личните си битки. Бил си някъде извън времевия диапазон, на място, където единственото, което някога си изпитвал и ще изпитваш е било чисто, детско, неподправено щастие. Незаменима радост. Райско спокойствие. Един ден се будиш с една 100-килограмова тежест в корема си и осъзнаваш, че рязко са те изритали от това място и са на път да те върнат на онова, другото, пълното със самосъжаление и тегоба, забравено от Бога, без капка спокойствие и желание за каквото и да било. Не ти се става, не искаш да се подготвиш за дългото пътешествие, а и не можеш. Никога няма да успееш да се подготвиш за него. Когато вече си на пътя, осъзнаваш, че никога няма да бъдеш същия човек. С всяка минута ти се отнема частица от спокойствието, от душата, докато не останат просто няколко изгнили парчета вътре в теб. И после тишина. Празнота. Дупка в съществото ти. Не ти се спи, не ти се пише, не ти се пищи. Само искаш да лежиш и да търсиш поне малко останало щастие някъде в теб. Но не го намираш. Търсиш, ровиш, драскаш, плачеш, но него го няма. И после наново се учиш да свикнеш да живееш без него. Трудно е, защото не живееш, а съществуваш. Няма те в настоящето, а само в бъдещето, където пак ще бъдеш на онова спокойно място. Минаваш през всеки ден, само защото трябва, а не защото искаш. Живееш половин живот, с половин душа и половин усмивка. Другата половина е там, далеч, но и това ще мине. Пак ще се върна. И пак ще си замина. Неизбежно е.

Повръща ми се.