Нямам си

Пиша. Пиша непрекъснато. Пиша по небето, по паважа. Пиша по пукнатините в улиците, по рисунките на стените. Пиша по лицата на хората, по чувствата им. Пиша по собствените си чувства. Пиша, а не изписвам. Не тракам. Не щракам. Пиша в ума си. Не написвам нищо. Не казвам нищо. Изтощена от липсата на повърхност. Къде да се излея? Да прокапя по крайчетата. Живописен сън в есенен следобед. Сгушена в собствената си глава. Метален писец в механичен мозък. Пак забравям. Къде да се разпиша, къде да се разлея. Нямам хартия. Нямам и писалка. И молив нямам. И бюро нямам. Стол нямам. Стая нямам. Къща нямам. Улица нямам. Нямам и град. Дори площад си нямам. Свят си нямам. Нямам си.