География

Скри се под кафявото на очите, където необятната Марианска падина започва да се спуска към връхчетата на пръстите й. Пирамидите на Египет, Кулата в Пиза, Големия Бен и всички триумфални арки, потопени в тръпчинката на брадичката не могат да опишат чувството на непредвидимите глътки с помисли, които се изливат в чашата на душата ми в 3 през нощта. Когато тя посяга към нощното шкафче с лавандулова крехкост и чаен поглед. Чувствеността на Африка, тъгата на Европа, педантичността на Америка, студената тишина на Антарктида, зеленото на Австралия, необятността на света се ширят някъде под вените на бялата й гуша, докато поглежда жълто към Сахарата в сърцето ми. Самотата на Колизеума, бездиханието на Айфеловата кула, чудадостта на Пратера, живота на Рио, маските на Венеция, хаоса на Троя, цветнотата на Лувъра, спокойствието на Белведере, желанието на Червения площад. Всичко това, залостено в родилния белег до коляното й. Картата на желанията й е на върха на кутрето ми. Аз не обичам география, но нейният свят е мой.

А казват, че времето било лек. Стига повече тишина. Намерих те между тухлите на стария град. Разлях чаша зелен чай с жасмин на синия килим и успях да изгоря и малкото достойнство, останало в нишките. Белите чаршафи питат за черната ти душа. А казват, че времето било лек. Четиристишие не ми достигна да те докосна. Поема не беше достатъчна да те видя. Разказ не ми беше позволено да напиша. Роман трудно се изговаря. Ела там сред бурените на канелените моменти и ще ме намериш, сгушена между твоите думи, изречени през катрана на среднощната интимност. Свита край черните точки в жълтите очи, втренчена в липсата на продължение. А казват, че времето било лек. С всеки удар, тътнещ звук от приглушена камбана ми напомня да изхвърля белите жерави от съзнанието си. Не намирам пространство за думите си. Не намирам време за действията си. Не намирам истина за душичката си. Oставям се, капейки от тавана на прекалеността си. Всички свалят звезди. Сами. Без мир. Без дом. Без замисъл. А казват, че времето било лек. Хапя, стискам, отхапвам. Отхапвам, сдъвквам, изплювам. Изплювам, крещя и плача. Съсипваш ме с тези твои очи. Съсипвам те с тези мои мисли. Тишина, толкова много тишина има в синята стая. А казват, че времето било лек. Нямам време.

Библиотека

Прегънах се на сто. И пак не ме пожела. Молих се. Плаках. Извинявах се. На пейката. Вкъщи. На леглото. На бюрото. Между книгите. След цялото това време. Нямам място сред теб. Търсих те. Сред книгите на осмия етаж. После сред рафтовете на шестия. Седнах на масата на третия. Изпих кафето си на седмия. Качих се до четвъртия на спринт. После бавно слязох до втория. Подскачах до деветия и лазих до единадесетия. Взех асансьора до десетия и със затворени очи стигнах до дванадесетия. Знам, че те няма на петия, но и под неговите маси се скрих. Четвъртият е абсурд. А първият? Първият е моят край. Съня ми взе. Всичко ми взе. Душата ми взе. Всичко ми взе. Но се трупат глоби. По пет пи на ден. Търсих те. Сред книгите на всеки етаж. Успях да те намеря, но. Никога.

Съня ми взе. Всичко ми взе.

Това не е обич. Така обичат свинете, зайците, котките. При хората има любов, когато търсят погледа си един на друг, когато се изчервяват, когато се стесняват. Любовта не е в леглото, под одеялото. Точка. Иди си! Махай се! Няма какво да търсиш тук.

Шум и нещо си там

Съвсем се занемарих. Не физически, а душевно. Оставих духа си да капе от тавана на прекалеността ми. Твърде много енергия имам, твърде много шум в ушите и сърцето. И не знам какво да ги правя. Не знам къде да ги забутам. Пробвах да си запокитя енергията в един от чорапите и да го заровя дълбоко във второто чекмедже отгоре надолу, а шума исках да го залостя в дървената кутия за бижута. Не ми се получи. Енергията така се тръшкаше и мяташе лудешки, че цялото ми бюро вибрираше от ужас. Шумът стана толкова нетърпимо гръмогласен, че се наложи да го извадя от кутията само и само да спре да пищи като новородено кученце. Седнах на ръба на леглото с една топка енергия в дясната ръка и едно кубче шум в лявата. Погледнах ги уморено, с досада, с погнуса, ако щете. И те ми отвърнаха със същото. В миг на недоумение, цялото ми изражение се промени. Доближих носа си до кълбото и го подуших, то от своя страна ми отвърна със същото. Не мога да повярвам! Как така това нагло малко кълбе ще си позволява да се доближава до мен?! Ядосах се, а то- също. Изкрещях, а то- също. Успокоих се и представяте ли си, то- също. Попиваше емоциите ми, като кухненска гъба. И ми ги връщаше с тройна сила. А кубчето шум, като усети какво става, се разсърди, че не е част от малката ни извратена игра на алтернативна "Гоненица". Изсмях се и го обърнах към себе си, едно такова сърдито, намусено, копие на злочестата си притежателка. Погалих го, а то в отговор на нежността ми, намали децибелите на писъците си. Погледна ме с несъществуващите си очи и се усмихна с невидимата си уста, разкривайки мнимите бели зъби. Все пак, може би, енергията и шумът в ушите не бяха толкова лоши. Те бяха моите уродливи деца. Сама ги бях създала- сама щях да ги отгледам и да ги превърна в нещо повече от изродчета, които ме побъркват. Щях да ги превърна в сила, мощ и светлина, пък един ден, кой знае, може би, щях да ги трансформирам в чисто нов дух, който да не занемаря на нечий таван, а да отгледам със същото недоумение и любов. Абе, тая шизофрения си ми видя сметката и това си е. Много шум за нищо, дет' се казва.

Нямам си

Пиша. Пиша непрекъснато. Пиша по небето, по паважа. Пиша по пукнатините в улиците, по рисунките на стените. Пиша по лицата на хората, по чувствата им. Пиша по собствените си чувства. Пиша, а не изписвам. Не тракам. Не щракам. Пиша в ума си. Не написвам нищо. Не казвам нищо. Изтощена от липсата на повърхност. Къде да се излея? Да прокапя по крайчетата. Живописен сън в есенен следобед. Сгушена в собствената си глава. Метален писец в механичен мозък. Пак забравям. Къде да се разпиша, къде да се разлея. Нямам хартия. Нямам и писалка. И молив нямам. И бюро нямам. Стол нямам. Стая нямам. Къща нямам. Улица нямам. Нямам и град. Дори площад си нямам. Свят си нямам. Нямам си.

Отворено.

Добро утро, господа, Спахте ли добре? Аз не спах. Мислих. Аз съм на 20 години. Уча в Шотландия. Не е нормално един 20-годишен човек да се чувства толкова обременен. Вие, господа, правите живота ми тежък. Вие, господа, ме прокудихте. Вие, господа, не ми дадохте шанс да остана вкъщи. Вие, господа, не ме видяхте. Вие, господа, не чухте нито един от виковете на многобройните хора, които в продължение на 4 месеца крещят, молят, искат помощ. Вие, господа, ме обрекохте на тежката съдба да се скитам, бездомна, ненамерена. Вие, господа, поставихте мен, семейството ми и любимите на границата. На границата между вкъщи и това, което е отвъд. Вие, господа, отнехте душата ми. Душата на 20-годишно момиче. Душата на млад човек. Душата на вашите деца. Вие, господа, не се интересувате от това, което имам да ви кажа. Вие, господа, няма да си тръгнете без бой. Докато не се пролее чуждата кръв. А защо не и вашата? Аз, господа, искам да пролея вашата кръв. Искам да страдате, да тъжите, да ви боли. Вие, господа, няма да отстъпите, докато на някой не му писне и не ви разстреля. Аз, господа, съм млада. Зелена. Пълна с живот и желание. Но сега, господа, желая само вашето скорошно отстъпление. Искам да видя как свеждате глави, господа. Искам да видя как се мъчите, господа. И как плачете. Искам да ви прокудя, господа, на някое далечно място. Искам да си тръгнете, господа. Никога не съм мразила, господа. А сега мразя. Мразя вас, господа. Желая ви скорошно отегляне, господа. Надявам се да заспите спокойно, господа. Завинаги. Искрено ваша, С.