А казват, че времето било лек. Стига повече тишина. Намерих те между тухлите на стария град. Разлях чаша зелен чай с жасмин на синия килим и успях да изгоря и малкото достойнство, останало в нишките. Белите чаршафи питат за черната ти душа. А казват, че времето било лек. Четиристишие не ми достигна да те докосна. Поема не беше достатъчна да те видя. Разказ не ми беше позволено да напиша. Роман трудно се изговаря. Ела там сред бурените на канелените моменти и ще ме намериш, сгушена между твоите думи, изречени през катрана на среднощната интимност. Свита край черните точки в жълтите очи, втренчена в липсата на продължение. А казват, че времето било лек. С всеки удар, тътнещ звук от приглушена камбана ми напомня да изхвърля белите жерави от съзнанието си. Не намирам пространство за думите си. Не намирам време за действията си. Не намирам истина за душичката си. Oставям се, капейки от тавана на прекалеността си. Всички свалят звезди. Сами. Без мир. Без дом. Без замисъл. А казват, че времето било лек. Хапя, стискам, отхапвам. Отхапвам, сдъвквам, изплювам. Изплювам, крещя и плача. Съсипваш ме с тези твои очи. Съсипвам те с тези мои мисли. Тишина, толкова много тишина има в синята стая. А казват, че времето било лек. Нямам време.