Най-тъжното нещо в едно завръщане е знанието къде точно се връщаш. Наясно си, че отново се прибираш при параноите и личните си битки. Бил си някъде извън времевия диапазон, на място, където единственото, което някога си изпитвал и ще изпитваш е било чисто, детско, неподправено щастие. Незаменима радост. Райско спокойствие. Един ден се будиш с една 100-килограмова тежест в корема си и осъзнаваш, че рязко са те изритали от това място и са на път да те върнат на онова, другото, пълното със самосъжаление и тегоба, забравено от Бога, без капка спокойствие и желание за каквото и да било. Не ти се става, не искаш да се подготвиш за дългото пътешествие, а и не можеш. Никога няма да успееш да се подготвиш за него. Когато вече си на пътя, осъзнаваш, че никога няма да бъдеш същия човек. С всяка минута ти се отнема частица от спокойствието, от душата, докато не останат просто няколко изгнили парчета вътре в теб. И после тишина. Празнота. Дупка в съществото ти. Не ти се спи, не ти се пише, не ти се пищи. Само искаш да лежиш и да търсиш поне малко останало щастие някъде в теб. Но не го намираш. Търсиш, ровиш, драскаш, плачеш, но него го няма. И после наново се учиш да свикнеш да живееш без него. Трудно е, защото не живееш, а съществуваш. Няма те в настоящето, а само в бъдещето, където пак ще бъдеш на онова спокойно място. Минаваш през всеки ден, само защото трябва, а не защото искаш. Живееш половин живот, с половин душа и половин усмивка. Другата половина е там, далеч, но и това ще мине. Пак ще се върна. И пак ще си замина. Неизбежно е.