Хубавото на хората е, че се научават да живеят с фактите. Свикват. Никога не забравят, но успяват да се адаптират. Живеят със страховете и болката си и се сещат само от време на време колко нещастни и разбити са. После се разсейват и продължават да живеят. Можем да свикнем с всичко- от досадните навици на тези около нас до продължителното очакване на някакво чудо. С времето надеждата намалява, но търпимостта не се изчерпва, даже напротив. Търпим докато можем, което в повечето случаи се оказва цял живот. Мълчим и се разсейваме. Гледаме филм, чистим, занимаваме се с всичко, което ни помага да не мислим за това, което ни мъчи. И всичко това се превръща в навик, в нещо, което вече не изисква усилия, за да се направи. С времето се научаваме, че любовта не е вечна, че хората често разочароват, че нещата не се случват, така както сме искали, че не получаваме всичко, за което мечтаем. Затова мечтите съществуват. Ако получавахме всичко, за което си помислим, нямаше да можем да мечтаем. Мечтите също са нещо, с което свикваме. Знаем, че сме длъжни да мечтаем, но с времето забравяме за какво точно мечтаем, просто сме наясно, че имаме някакви мечти и толкова. Животът не е нещо, което трябва да разберем, не е нещо, което ни предоставя безгранични възможности. Просто свикваме с него. Това е всичко.