Понякога се страхуваме. Понякога плачем. Често сме несигурни. През цялото време сме неспокойни. Но това не е, защото не искаме да потърсим щастието и спокойствието си. Това е, защото понякога имаме нещо красиво в ръцете си, което не искаме да счупим. Нещо, за което си струва цялото неспокойствие на света. Нещо, което ни кара да плачем, но да бъдем и истински щастливи. Нещо толкова крехко, което ни замайва. Не го правим нарочно, просто сме хора. Съмнението е част от нас. Има дни, в които успешно се борим с вътрешните си демони, но и такива, в които не ни остава нищо друго освен да им се оставим. Има дни, в които искаме всички да се отдръпнат, да ни оставят на мира. Искаме само собствения си мир. Дни, в които сме твърде слаби, за да говорим. И такива, в които знаем, че няма смисъл. Тишината, породена помежду ни е доказателството за тези дни. Иска ми се просто някой да отнеме мислите ми за момент. Да ги скрие на някое спокойно място, в което да се заровят и да попият тишината. Но няма кой да го направи. Трябва да го направя сама. [47 дни]