Слаба

Понякога забравям коя съм и какво искам. Забравям, че не съм такава и започвам да се държа така. Иска ми се да можех да се изправя срещу себе си и да повикам малко, може би да си ударя един-два шамара, да се разтреса и да се осъзная. Колкото до теб и твоите емоционални удари, мога да те уверя, че не си достатъчно силна, за да ме накараш да плача. Слаба, малка и нищожна.

:)

В един прекрасен ден просто спрях да усещам солената топка сълзи, която стоеше заклещена в гърлото ми. Затворих очите си за светските безумия и създадох мои собствени. Пожелах нещо друго, някой друг. Спрях да слагам вериги на свободата си и пуснах въображението си от стоманения му затвор. Реших да пусна и него. Исках и той да види това, което аз виждах в продължение на ужасно много време. Оставих настрана предразсъдъците и за един велик момент бях свободна. Свободна и доволна от това, което съм. Това, което оформях в продължение на 18 години. Бях аз. Точка.

.

По дяволите, защо е толкова трудно да споделяме? Какво ни пречи да отидем при някой, да го погледнем в очите, да се вкопчим в него и да кажем: "Не, не съм добре. Може ли да ми помогнеш?" Вместо това ние избираме да се усмихваме, да се крием под прозаичните си извинения и тихо да ридаем в леглото, докато от умора и сълзи клепачите ни не слепнат. На другия ден ставаме, слагаме малко грим и се правим, че сме спали до късно. Истината е, че тези двайсет блажени минути, които сме прекарали в сън са приключили с гръмък и клиширан кошмар за самота и вечна празнота. И вместо да изкрещим на света, че просто не се чувстваме добре и имаме нужда някой да чуе отчаяните викове, които глухо излизат от дъното на душата ни, ние лъжем, а чувствата се трупат в ъгъла. Трупат се и бавно ни зариват. Вещоманията ни се изразява в чувствомания. Един ден се будим и осъзнаваме, че не сме същите хора, а някакви бледи руини със счупени очи и изхабени души. И тогава е късно да споделим. Късно е да викаме. Късно е да плачем и да се оплакваме. Никой няма да ни чуе, защото сме сами, а и кой би предположил, че някога бихме се почувствали зле. Нали винаги сме добре? Нали?

Душевност

Срещнах го през една топла септемврийска вечер. Гледаше ме. Изучаваше ме. Снимаше ме на ум. Меките му очи и кристалната му усмивка ме успиваха, като тиха песен. Затварях очи, а всъщност се взирах втренчено в лицето му. Нали знаете как понякогам, когато гледаш нещо или някого много дълго и след това затвориш очи, в съзнанието ти изплува сякаш на яве образа му. Запаметяваш всяка малка промяна, всяко малко движение, всеки малък белег. Така този образ ясно се вкопчва в душата ти и не ти позволява да го оставиш безгрижно зад гърба си.
Устата ми пресъхваше, докато жадно пиех от настроението му. Напомняше ми миризмата на сухи листа и есенен вятър. Мислех си, че съм превъзмогнала навика си да потъвам дълбоко в нечии чувства, но някак съм се излъгала. Трябваше ми само миг, за да го разгледам обстойно и да почувствам неговите желания и мечти. После рязко се сепнах от взора му. Той ми говореше, но аз не чувах и дума от това, което казваше. Опитваше се да жестикулира и това ме накара да се смея. Той спря, погледна ме с насмешка и поклати глава. Махна един кичур от лицето ми и докосването му беше като експлозия от цветове и различни вкусове. Започна се от сладко, после кисело, горчиво, солено, пак сладко, червено, зелено, лилаво ... Господи, никога не съм знаела колко цветове и нюанси съществуват. За момент си представих какво би било да го целуна. И ме заболя сърцето. Тогава аз разбрах, че е време да си тръгна. Да го оставя на спокойствие. Да го оставя с неговите цветове и да не забърквам и моите. Може би понякога на човек му е нужно да остане насаме със своята собствена душевна гама.

...

Задух. Тегоба. Тежест. Както и да го напиша, както и да го помисля значи едно- край. Понякога просто имаме нужда да крещим. И направим ли го ... изчезваме. Бягаме от спокойствието и нормалното ежедневие. Искам да мога да викам без да се налага да съжалявам за това и да събирам малки части счупено доверие и надежда. Това безгласие ми изпива енергията и мозъка. Не мога да си позволя да викам. Не мога да си позволя и да не го правя. Трябва ми предишното спокойствие. Трябвам си аз.

Каляска.

Лимонен привкус с дъх на алкохол. Ненавиждам ароматните дихания от сутрешните съжаления. Омръзна ми да впрягам миналото в юзди и да чакам въображаемите коне да закарат каляската ми до предел. Виждам красноречивия лакей, който ме гледа солено с цинично- стъклени очи. Огледалната му душа отразява всяка малка брънка от приливите и отливите ми. Мразя кроткото му лицемерие и бездушните му ръце. Карат ме да се чувствам малка, незначителна ... тиха. Аз не чакам бял кон. Не чакам и принц. Чакам някаква опора. Разкована, безсмислена опора, която би заменила липсата на его с новопридобито самочувствие за нещо лично, нещо .. ценно? Лакейо, спри да блъскаш по каляската. Аз няма да се кача.

Тихота.

Тихота. Не тишина. А тихота. безцветните нишки на ежедневието безропотна тихотата. милиони, милиарди неприкосновени и безпрецедентни слепи мигове. Тихота, а всъщност кухота. бледата другарка на самотата. говоря без глас. Напомням си, че съм там разкъсвам и пребоядисвам всички смели минути. Зелено, жълто, лилаво, оранжево, червено. Сивото е отдолу. Чака и напомня. Безмилостно къса пластовете шарено. А после се смее. И боли. Пари. Киселее. Балансирам с чадър по незримите нишки на тихотата. Подавам си ръка и се заразявам със звънлив шепот. Боядисвам се в слънце. Сгрявам се с оранжево. Смея се в зелено. Гледам в розово. Усмихвам се в жълто. Дишан в лилаво. Смешно размазани по повърхността на очите си. Няма го вече сивото. Виждам се. Винаги.

На "Близките". Bubbles.

R.I.P , M.M.

Всичко си отива. Просто се изпарява. Изплъзва се между пръстите ни, пада на земята, превръща се в пихтия и тихо изчезва. Не сме способни да спрем това, което така или иначе е до нас. То ще ни удари безскрупулно по лицето и ние, лишени от първичните си рефлекси, няма да се опазим. Напротив. Ще се отдадем на парещата болка и хлипайки, ще се опитаме да преглътнем сълзите си. A то ще се изсмее кисело насреща ни и ще ни удари пак. И пак. И пак. Докато не се принудим да избягаме. Ще бягаме и ще се влачим. Ще ходим и ще пълзим. Ще кретаме и ще спираме. Но няма да се крием. Няма и да има смисъл. То е ето тук. До мен. Държи ме с безмълвните си ръце. Напукани, набръчкани и безцветни. Дере кожата ми с пропуканите връхчета на пръстите си. Докосва клепачите ми и ги наранява. Минава през устните ми и оставя тънки резки, като ледени пукнатини. Гали гърба ми, но сякаш хиляди пламъци тичат по него и оставят непоправими щети.
То няма да пропусне да ми се покаже. Да ми се усмихне с ленена усмивка. Да ме погледне с натрошени очи. Да впие устни в мен. То е там и ме чака.

Зависима.

Десният ми крак нервничи. Свирепо ям долната си устна. Тропам с пръсти по масата. Никого. Никъде. само една илюзия, необуздана неподправена страст към нещо, някого, някъде. Теб. Слаба. Незначителна. Подчинена. Принизена. С отнета свобода. Никога върната. Изпочупх нишките на сърцето си за години, векове, хилядолетия. Отказвам се от зависимостите си. Те се отказат от мен. Защото съм счупена. И не мога да ги прегръщам. Няма ги тук в моята забранена Утопия.

Кутия.

Бях готова да плача. Да страдам. Да се бия. Да падам. Да ставам. Да блъскам. Да крещя. Да мълча. Да не мога. Да не искам. Бях готова да скачам. Да се провалям. Да съжалявам. Да повтарям грешките си. Да ги потретям. Бях готова да се откажа. Да престана. Да изчезна. Да се примиря с условията. С паветата. Бях готова да обвиня всички за всичко, за нищо и пак за всичко. Бях готова да тичам и да загубя "Важното" в името на едното шишенце "Самота". И после видях кутията с "Надежда" Сложих малко в устата си. не можех да спра. Опитвах. сладко, солено, кисело, горчиво, люто, истинско. Има хиляди малки кристалчета изпод обувките на Безмълвните. Сега сме само аз и кутията. Не съм готова.

Сламка.

Виждали ли сте как удавник се вкопчва в сламка и отказва да я пусне? Тъжното изражение се примесва с уморен гняв, който придава ненужна истерия на цялото преживяване. Човек не трябва да се бори с това, което ще се случи рано или късно. Просто трябва да се остави на тихите, но настоятелни вълни да го погълнат в една бездна от безплътност. Край. Точка. Нова страница. На хората явно никак не им е присъщо да се оставят на истината и поривите. Тъжно е всичко това. Тъжно и неизбежно.

Без име.

Странно е как виждаш хората в различна светлина. Някои в ярка, други в по-замъглена. Интересно е да гледаш как пречупват гледни точки и идеи през собствените си призми. Момичето, онова тихото, нерешително и някак плашещо момиче излива мислите си сполучливо. Затвореното момче разголва душата си. Тихото дете пищи с пълна сила. Все различни проблеми и дилеми. Но толкова еднакви. Всеки търси начин да се справи със себе си въпреки себе си. Да пребори личността си и да намери отдавна изгубена същност. Не подозираме, че вътре в нас се крие изцяло нов свят, нови идеи, нови открития. Рядко се замисляме върху това какви сме и твърде често върху това какви бихме искали да бъдем. Лишаваме се от собствените си възможности и шансове, за да разберем, че сами ги заключваме в малка плексигласова кутийка и ги гледаме отвън. Загубваме ключа, опитваме се да отворим кутията, блъскаме я в стената, в пода, в главата си. Ядем катинара, удряме го с чук. Плачем, молим се, крещим, мълчим, искаме. И не получаваме. А те се бунтуват в стъкления си затвор и ни викат. Какво можем да направим? Да се молим някой ден някой човек да отвори очите ни и да ни даде резервен ключ? Някои нямат тази опция. За някои ключът е един, а шансовете- милион. Не вярвам в насърчителните думи макар често да ги използвам. Насърчавам другите и им казвам как да живеят живота си, а аз не мога да вкарам в релси моя. Тъжна картинка наистина. Винаги е било по-лесно да кажеш на някого какво може и трябва да направи, отколкото да освободиш горкия човечец от безсмислените слова и да му спестиш половин час агония, докато се опитва да ти обясни, че ти всъщност си идиот и не можеш да му дадеш верни насоки. Но не, ние трябва да сме мили и да понасяме чуждите съвети. Не ни интересуват. Не са задължителни. Няма да променят живота ни по невероятен начин. Само ще ни закопаят по-надолу в ямата от самосъжаление, която е била оставена след поредния удар на плексигласовата кутия в земята. Яма, която няма да запълним.
Някой ми каза "Звучиш някак високопарно." Не и тази вечер. Тази вечер се мъча да използвам прости и ясни изречения. Без заобикалки, без сложни метафори. Днес съм аз. Мразещата съвети. Не използвам метафори и "сложни" думи нарочно. Просто не обичам да разголвам душата си. Чувствам се някак странно гола. Хаха. Като таралеж без бодли. Костенурка без черупка. Доста странно и самотно. Не ми се иска да ви разочаровам, но понякога самата аз не знам защо пиша всички тези неща. Нека си го признаем, не са свързани по никакъв начин. Просто художествено накъсани изречения, които правят текста малко по-арт. Никой не разбира. Само се правят. Искам да ме разбират, да могат да ме чуят, а не само да ме слушат. Да ме виждат, а не да ме гледат. Но не става. Никога не става. Понякога, разбира се, се появява някой, който напук на всички останали, те разбира. Някой, който е като теб. Някой, който може да държи ключът към плексигласовото съкровище. Човек, когото не си и подозирал, че ще бъде до теб. Някой със странната способност да разбира. Да може. Да знае как да иска. Да дава. И, естествено... да взима. Всички взимат. Това е стереотип, общоприета норма, ако щете. Важното е всички да правим едно и също нещо, защото тогава сме хора. ХАхахах. Мразя тези правила. Карат ме да изпитвам някакъв вид клаустрофобия към рамки. Душевни и умствени рамки.

Шепоти.

Шшшт. Не се говори. Не се шепти. Не се слуша. Дишай. Недей да гледаш. Мънички прашинки по големи парапети. Не чакай. Не сега. Не се разваляй. Спри да усещаш. Виждам те, чувам те, вдишвам те. Тихо. Шшшшт.

Ха-ха-ха.

Той те гони. Ти го гониш. По какъв начин го гониш? Бягаш след или от него? Тичаш по настроенията му ? Смееш се на вътрешните му мотиви? Виждаш недостижимостта му? Докосваш се до убежденията му. Спри да се криеш. Той те гледа. Вижда те. Усмихва ти се. Мрази те. Иска да счупи ината ти и да прекърши тесногръдието, което се е впило в цялостта ти.
Нека си спомним какво казват умните хора - "Не гони дивото след като имаш питомното." А сега нека си спомним какво казват РАЗумните хора - "Не слушай умните хора." Бягай, за да не те хване. Смей се, за да не се вкопчи в теб. Гледай, за да не те удари. Фалшивей, за да не те иска никога. Обичай, за да не се престраши.
Започвам да звуча като преоценен спомен от лексикон. "Ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен." Винаги съм мразела тази игра на безсмислени и несвързани думи. Не съм ти нито роза, нито крем, най-малко съм щастие за теб. Не ми размахвай тези мисли, не съм ти робиня.