четвъртък, 18 август 2011 г.

...

Задух. Тегоба. Тежест. Както и да го напиша, както и да го помисля значи едно- край. Понякога просто имаме нужда да крещим. И направим ли го ... изчезваме. Бягаме от спокойствието и нормалното ежедневие. Искам да мога да викам без да се налага да съжалявам за това и да събирам малки части счупено доверие и надежда. Това безгласие ми изпива енергията и мозъка. Не мога да си позволя да викам. Не мога да си позволя и да не го правя. Трябва ми предишното спокойствие. Трябвам си аз.

Няма коментари:

Публикуване на коментар