Без име.

Странно е как виждаш хората в различна светлина. Някои в ярка, други в по-замъглена. Интересно е да гледаш как пречупват гледни точки и идеи през собствените си призми. Момичето, онова тихото, нерешително и някак плашещо момиче излива мислите си сполучливо. Затвореното момче разголва душата си. Тихото дете пищи с пълна сила. Все различни проблеми и дилеми. Но толкова еднакви. Всеки търси начин да се справи със себе си въпреки себе си. Да пребори личността си и да намери отдавна изгубена същност. Не подозираме, че вътре в нас се крие изцяло нов свят, нови идеи, нови открития. Рядко се замисляме върху това какви сме и твърде често върху това какви бихме искали да бъдем. Лишаваме се от собствените си възможности и шансове, за да разберем, че сами ги заключваме в малка плексигласова кутийка и ги гледаме отвън. Загубваме ключа, опитваме се да отворим кутията, блъскаме я в стената, в пода, в главата си. Ядем катинара, удряме го с чук. Плачем, молим се, крещим, мълчим, искаме. И не получаваме. А те се бунтуват в стъкления си затвор и ни викат. Какво можем да направим? Да се молим някой ден някой човек да отвори очите ни и да ни даде резервен ключ? Някои нямат тази опция. За някои ключът е един, а шансовете- милион. Не вярвам в насърчителните думи макар често да ги използвам. Насърчавам другите и им казвам как да живеят живота си, а аз не мога да вкарам в релси моя. Тъжна картинка наистина. Винаги е било по-лесно да кажеш на някого какво може и трябва да направи, отколкото да освободиш горкия човечец от безсмислените слова и да му спестиш половин час агония, докато се опитва да ти обясни, че ти всъщност си идиот и не можеш да му дадеш верни насоки. Но не, ние трябва да сме мили и да понасяме чуждите съвети. Не ни интересуват. Не са задължителни. Няма да променят живота ни по невероятен начин. Само ще ни закопаят по-надолу в ямата от самосъжаление, която е била оставена след поредния удар на плексигласовата кутия в земята. Яма, която няма да запълним.
Някой ми каза "Звучиш някак високопарно." Не и тази вечер. Тази вечер се мъча да използвам прости и ясни изречения. Без заобикалки, без сложни метафори. Днес съм аз. Мразещата съвети. Не използвам метафори и "сложни" думи нарочно. Просто не обичам да разголвам душата си. Чувствам се някак странно гола. Хаха. Като таралеж без бодли. Костенурка без черупка. Доста странно и самотно. Не ми се иска да ви разочаровам, но понякога самата аз не знам защо пиша всички тези неща. Нека си го признаем, не са свързани по никакъв начин. Просто художествено накъсани изречения, които правят текста малко по-арт. Никой не разбира. Само се правят. Искам да ме разбират, да могат да ме чуят, а не само да ме слушат. Да ме виждат, а не да ме гледат. Но не става. Никога не става. Понякога, разбира се, се появява някой, който напук на всички останали, те разбира. Някой, който е като теб. Някой, който може да държи ключът към плексигласовото съкровище. Човек, когото не си и подозирал, че ще бъде до теб. Някой със странната способност да разбира. Да може. Да знае как да иска. Да дава. И, естествено... да взима. Всички взимат. Това е стереотип, общоприета норма, ако щете. Важното е всички да правим едно и също нещо, защото тогава сме хора. ХАхахах. Мразя тези правила. Карат ме да изпитвам някакъв вид клаустрофобия към рамки. Душевни и умствени рамки.

Шепоти.

Шшшт. Не се говори. Не се шепти. Не се слуша. Дишай. Недей да гледаш. Мънички прашинки по големи парапети. Не чакай. Не сега. Не се разваляй. Спри да усещаш. Виждам те, чувам те, вдишвам те. Тихо. Шшшшт.

Ха-ха-ха.

Той те гони. Ти го гониш. По какъв начин го гониш? Бягаш след или от него? Тичаш по настроенията му ? Смееш се на вътрешните му мотиви? Виждаш недостижимостта му? Докосваш се до убежденията му. Спри да се криеш. Той те гледа. Вижда те. Усмихва ти се. Мрази те. Иска да счупи ината ти и да прекърши тесногръдието, което се е впило в цялостта ти.
Нека си спомним какво казват умните хора - "Не гони дивото след като имаш питомното." А сега нека си спомним какво казват РАЗумните хора - "Не слушай умните хора." Бягай, за да не те хване. Смей се, за да не се вкопчи в теб. Гледай, за да не те удари. Фалшивей, за да не те иска никога. Обичай, за да не се престраши.
Започвам да звуча като преоценен спомен от лексикон. "Ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен." Винаги съм мразела тази игра на безсмислени и несвързани думи. Не съм ти нито роза, нито крем, най-малко съм щастие за теб. Не ми размахвай тези мисли, не съм ти робиня.

....

Je ne regrette rien. Je suis une petite fleur avec des fautes qui sont grandes. Moi, je ne sais pas si je t'aime. Je ne peux pas comprendre les gens. Ils sont trop compliquees. Je me souviens quand j'etais petite, j'ai eu un ami avec lequelle je faisais des betises. Un jour ma mere m'a dit : "Si tu veux etre adolescente, tu dois faire des choses grandes." Ce jour-la je ne pouvais pas la comprendre mais maintenant je suis sure, qu'elle est la femme, la plus intelligente dans le monde entiere. Je l'aime.



"- Tu crois au coup de foudre ?
- Oui.
- Naïve."


"Du bonheur à l’état pur, brut, natif, volcanique, quel pied ! C’était mieux que tout, mieux que la drogue, mieux que l’héro, mieux que la dope, coke, crack, fitj, joint, shit, shoot, snif, pét’, ganja, marie-jeanne, cannabis, beuh, péyotl, buvard, acide, LSD, extasy. Mieux que le sexe, mieux que la fellation, soixante-neuf, partouze, masturbation, tantrisme, kama-sutra, brouette thaïlandaise. Mieux que le Nutella au beurre de cacahuète et le milk-shake banane. Mieux que toutes les trilogies de George Lucas, l’intégrale des muppets-show, la fin de 2001. Mieux que le déhanché d’Emma Peel, Marilyn, la schtroumpfette, Lara Croft, Naomi Campbell et le grain de beauté de Cindy Crawford. Mieux que la face B d’Abbey Road, les CD d’Hendrix, qu’le p’tit pas de Neil Armstrong sur la lune. Le Space-Mountain, la ronde du Père-Noël, la fortune de Bill Gates, les transes du Dalaï-Lama, les NDE, la résurrection de Lazare, toutes les piquouzes de testostérone de Schwarzy, le collagène dans les lèvres de Pamela Anderson. Mieux que Woodstock et les rave-party les plus orgasmiques. Mieux que la défonce de Sade, Rimbaud, Morisson et Castaneda. Mieux que la liberté. Mieux que la vie..."



"Un jeu de crétin ? Peut-être bien, mais c’était notre jeu !"

Quotes.

“In my dreams, I could be a Princess, and that's what I was. Like most little girls, I believed nothing less than a Prince could make my dreams come true.” -Loretta Young-


“I want to be remembered as the girl who always smiles even when her heart is broken, and the one that could always brighten up your day even if she couldn't brighten her own.”


“You know you're in love when you can't fall asleep because reality is finally better than your dreams.”


“If you see me as just the princess then you misunderstand who I am and what I have been through.”

"A Little Princess"

Capt. Crewe: What are you doing? Memorizing me by heart?
Sara Crewe: No... I already know you by heart.

Maya: All women are princesses, it is our right.

"Don't compromise yourself. You are all you've got."
—Janis Joplin


"The minute you settle for less than you deserve, you get even less than you settled for."
-Maureen Dowd-


"Love comes when manipulation stops; when you think more about the other person than about his or her reactions to you. When you dare to reveal yourself fully. When you dare to be vulnerable."
-Dr. Joyce Brothers-

Имам.

Имам нужда да плача. Да удавя света си в сълзи. Да променя съществуването си из основи. Да накарам вътрешния си глас да пищи и да удря по стените на душата ми. Имам нужда да те търся, но да не те намирам. Не ме учете как да искам. Учете ме как да мога. Как да постигам. Как да желая истински. Как да се откъсна от апатията и да се превърна в тиха прашинка. Прашинка, която да кацне на нечие рамо и да вижда. Да чува. Да усеща. Справям се със себе си. Повтарям се. Хаос и безпорядък. Имам нужда.

Дерзайте.

"Дерзайте, деца, дерзайте!" крещи странният социалист. "Цвети Секса - повтаря той- тя завладя държавата." Странно е как случайните хора стават случайни свидетели на случайни монолози на случайни откачалки. И е странно как нещата, които казват изведнъж започват тихомълком да заемат мястото на рационалите мисли в малките ни мозъчета. Промрънкваме някакво извинение, за да успеем да се измъкнем от словоизлиянията на същия "пациент" и си продължаваме по пътя, подхилквайки си и мислейки си "Аз никога няма да бъда него." И един ден ставаме "него". Превръщаме се в общоприетия стереотип на "ходещите революционери". И чак тогава имаме времето да седнем и да поразмислим върху думите на "него". Тъжно се спираме между двата контейнера, които ни очакват с разтворени капаци и дояждаме половинката гранясал сандвич, който сме успели да изровим от малката кофа на спирката. И после крещим "Дерзайте, деца, дерзайте!"