За моментите, в които ми се иска да изчезна. За моментите, в които ми иска да се върна 10 години назад. За моментите, в които ми се иска да захвърля всичко и да си тръгна. За моментите, в които за малко не го правя. За моментите, в които ми се иска да променя всичко и просто да кажа "Стига!". За моментите, в които не го правя. За моментите, в които съм тъжна. За моментите, в които не виждам изход. За моментите, в които знам, че няма връщане назад. За моментите, в които искам просто да бъда сама. За моментите, в които съм самотна, но не и сама. За моментите, в които плача. За моментите, в които искам да се разплача, но не мога. За моментите, в които търся изход, а такъв няма. Пия за моментите, в които просто искам да съм прашинка.

Дори в най-мрачните времена, настъпили в нечий живот, съществува една малка розова светлинка. Розова, жълта, бяла, не знам, при всеки е различна. Тя е малка, едва забележима, но съдържа в себе си всичката топлина на света, всичката светлина във Вселената, цялта надежда в хорските сърца. Рядко я виждаме, но тя винаги е там и ни моли да я забележим, да я усетим и да се сетим, че тъгата и отчаянието не са безкрайни. Че всичко ще приключи и ще има хубав край. Началото е било трудно, хлъзгаво, пълно с перипетии, но в един момент ще дойде краят. Не винаги е близо и не винаги се вижда, но малката светлинка е там, за да ни напомни за него, за себе си, за нас. Наздраве за розовата, жълтата, бялата или както там я виждате, светлинка.

"Тръгвай сине! Напред, и... късмет! Тук надежда за теб не остана. Скътах тези пари за билет и поплаках си малко зарана... Все си вярвах, че мойто момче в тоз несигурен свят ще сполучи. Но животът надолу тече и напомня помия за куче. Някой вече ни сложи черта. Като мъртви дори ни посече. Щом преминеш след тази врата - не се връщай тук никога вече. Даже вън да е тежко - ще знам, че синът ми със труд ще успее. Тук да прося за нас ме е срам, а оттатък - поне се живее. Малка пенсия имам. Уви! И за двама се никак не връзва. Тръгвай, моя любов, и върви, че сърце ми от болка измръзва. Ще намериш все нещо, нали? Армаган да изпратиш на време. Вересията свърши. Боли! Левче никой не ще да заеме. Тръгвай, сине, от тоз терминал! Колко други навън отлетяха... Не поглеждай баща си през жал! Тя, в сърцето, е родната стряха! Щом превърнаха родното в ад, то чистилище вънка поне е... Ти си силен и толкова млад, а на мен старостта ми тъмнее. И да пишеш... Ще чакам, до дни! Ето, виждам за теб самолета... Усмихни, сине мой, усмихни на баща си душицата клета.."

Най-тъжното нещо в едно завръщане е знанието къде точно се връщаш. Наясно си, че отново се прибираш при параноите и личните си битки. Бил си някъде извън времевия диапазон, на място, където единственото, което някога си изпитвал и ще изпитваш е било чисто, детско, неподправено щастие. Незаменима радост. Райско спокойствие. Един ден се будиш с една 100-килограмова тежест в корема си и осъзнаваш, че рязко са те изритали от това място и са на път да те върнат на онова, другото, пълното със самосъжаление и тегоба, забравено от Бога, без капка спокойствие и желание за каквото и да било. Не ти се става, не искаш да се подготвиш за дългото пътешествие, а и не можеш. Никога няма да успееш да се подготвиш за него. Когато вече си на пътя, осъзнаваш, че никога няма да бъдеш същия човек. С всяка минута ти се отнема частица от спокойствието, от душата, докато не останат просто няколко изгнили парчета вътре в теб. И после тишина. Празнота. Дупка в съществото ти. Не ти се спи, не ти се пише, не ти се пищи. Само искаш да лежиш и да търсиш поне малко останало щастие някъде в теб. Но не го намираш. Търсиш, ровиш, драскаш, плачеш, но него го няма. И после наново се учиш да свикнеш да живееш без него. Трудно е, защото не живееш, а съществуваш. Няма те в настоящето, а само в бъдещето, където пак ще бъдеш на онова спокойно място. Минаваш през всеки ден, само защото трябва, а не защото искаш. Живееш половин живот, с половин душа и половин усмивка. Другата половина е там, далеч, но и това ще мине. Пак ще се върна. И пак ще си замина. Неизбежно е.

Повръща ми се.