"Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината. Като път до пропастта, като вулкан до огъня на номадите, Като църква до Бога. Обичам те толкова много, а ти толкова малко мене. Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото. Като иконата на святото, ти си моята икона на святото. Там, където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти. Защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче, препълнени с блясък и ухание . Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „Утре“. Аз съм обичта, обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката. Зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много? Като книжна лодка, с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце слънце към затъмнението. Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кама в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто като малко момиче, като халка от верига. Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам, като сън преди вечност и молба без колене. Толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене?"

Мартин Карбовски

Хубавото на хората е, че се научават да живеят с фактите. Свикват. Никога не забравят, но успяват да се адаптират. Живеят със страховете и болката си и се сещат само от време на време колко нещастни и разбити са. После се разсейват и продължават да живеят. Можем да свикнем с всичко- от досадните навици на тези около нас до продължителното очакване на някакво чудо. С времето надеждата намалява, но търпимостта не се изчерпва, даже напротив. Търпим докато можем, което в повечето случаи се оказва цял живот. Мълчим и се разсейваме. Гледаме филм, чистим, занимаваме се с всичко, което ни помага да не мислим за това, което ни мъчи. И всичко това се превръща в навик, в нещо, което вече не изисква усилия, за да се направи. С времето се научаваме, че любовта не е вечна, че хората често разочароват, че нещата не се случват, така както сме искали, че не получаваме всичко, за което мечтаем. Затова мечтите съществуват. Ако получавахме всичко, за което си помислим, нямаше да можем да мечтаем. Мечтите също са нещо, с което свикваме. Знаем, че сме длъжни да мечтаем, но с времето забравяме за какво точно мечтаем, просто сме наясно, че имаме някакви мечти и толкова. Животът не е нещо, което трябва да разберем, не е нещо, което ни предоставя безгранични възможности. Просто свикваме с него. Това е всичко.

Понякога думите просто остават във въздуха. Нечути, неразбрани, забравени. А какво правят тези, които са ги изрекли? Тези, които са били откровени до дъното на черната си душичка? Нищо. Чакат. Чакат някога да бъдат чути и разбрани, а не просто да останат невидими. Но това никога няма да стане, защото ние сме такива. Не обръщаме внимание и забравяме лесно. Разбира се, не всичко. Имаме избирателна памет. Мамка му, мозъците ни просто имат способността да оставят важните неща извън нас. Накрая ни писва и спираме да говорим, спираме да очакваме. Думите са преходни, но болката не е. А болката е едно от малките неща, които мозъкът ни помни. Тъжен мозък.

Днес нямам какво да напиша. Няма тема, която да изкарам на дневен ред. И все пак усещам, че трябва да кажа нещо, да направя нещо, да изкрещя, да счупя, да ударя, да се смея, да се разплача, да видя. Ама не знам какво. Затова днешният ми монолог спира дотук, но си пожелавам утре да знам какво точно да кажа и да направя.

"Нямаме право да бягаме от щастието. Повечето хора не са имали нашия късмет. Когато им е приятно заедно, не се влюбват. Когато са влюбени не си пасват в леглото. Или пък когато са добре в леглото, след това нямат какво да си кажат. Ние си имаме всичко, освен че нямаме нищо, понеже не сме заедно." -Ф.Б. Това, като цяло, казва всичко.

А можех ли наистина? Можех ли да бъда там? Можех, разбира се. Но ме беше страх. Както всички ги е страх. Всеки има нещо, от което се ужасява. Аз мразя паяци. Не самите насекоми, а начинa, по който се движат. Плаши ме. Страх ме е и когато в стаята ми е тъмно, а аз не съм в леглото си. Винаги съм се страхувала, че нещо ще изпълзи изпод матрака и ще ме завлече в някоя бездна. Но може би, чудовищата, които се крият под матрака ни, всъщност са тези, които са се загнездили в главата ни. Прекарват денонощието си в чоплене на мислите ни и дълбаене на сигурността и спокойствието ни. Страх ме е от това, че ще нараня хората. Страх ме е, че те ще ме наранят. Страх ме е, че ще се проваля.

Чаках два месеца. Какво са две седмици?

Добре. Ясно е, че за всяка душа си има място. За всеки има някакъв предначертан път. Да, вярвам в тия глупости за съдбата, кармата или както искате го наречете. Смятам, че няма случайни неща. Няма миг, който да се е случил "просто така". Всеки прави неща с ясно определена цел. Дори на момента да си мислим, че е просто някакъв странен импулс на живота, по-късно се сещаме, че е било ясно определен шамар. Добре. Ясно е, че всички вървим нанякъде. Но къде е това "нанякъде"? И има ли наистина хора, които да не са "изгубени души"? Очевидно е, че има хора, които си мислят, че всичко им е ясно, че са планирали целия си живот и знаят всичко до най-малки детайли. Обикновени тъпанари. Идеи в дългосрочен план, а явно и в краткосрочен план не биха просъществували, защото още не сме намерили идеалния баланс между цената, която плащаме и това, което печелим. Добре. Ясно е, че хората са тъпаци. Ами тези, които си дават ясна сметка, че са изгубени души? Те също са тъпаци. Няма правилен подход към живота. Няма "изгубени" и "намерени". Има само "души". Това да не ви е "Лост енд фаунд"? Добре. Ясно стана, че всички са просто "души". Не трябва да ходим чак до Индия, за да се търсим. За да търсим душиците си. Не трябва да ходим никъде. Трябва да стоим със себе си. Не че ще се изгубим, де. Просто трябва да стоим със себе си.

Бъдещето ни плаши. Незнанието ни побърква. Какви ще бъдем утре, след седмица, след 10 години? Какво ще се случи с нас? Животът ни ще свърши твърде рано или прекалено късно? Кого ще обичаме? А кой ще обича нас? Какво ще сътворим? Ще бъдем ли запомнени? Как ще бъдем запомнени? Колко непоправими ще са грешките ни? Колко тъжни ще бъдем? А колко щастливи? Колко работни места ще сменим? А на колко ще се задържим? Ще оправдаем ли очакванията на хората около нас? Или ще оправдаем собствените си? Голяма къща или малък апартамент? Деца или куче? Или деца и куче? Или пък котки? Или малка маймунка? Сами? Друг град или същото място? Други хора или старите приятели? Ще намерим ли сродната си душа и кога? Къде? Ако сме я намерили, ще я задържим ли? Ако я задържим, ще бъдем ли щастливи? А какво ще правим със себе си? Ще успеем ли да постигнем поне една малка част от мечтите, които са ни топлили през дългите нощи? Ще успеем ли да се вмъкнем в собствените си представи или завинаги ще останем непознати на себе си? А дали ще започнем да живеем? И как? Бъдещето ни плаши. Незнанието ни побърква. Въпросите са безкрайни, а отговорът само един: Бъдеще ще имаме. Това е единственото нещо, от което не можем да бъдем лишени. И от смъртта, но тя, по един плашещ и немислим начин, също е бъдеще.

Ние няма да станем същите, нали? Няма да бъдем тези огорчени, скучни хора, които не виждат смисъл в себе си? Не искам това, което ни прави "нас" да се изгуби някъде между самолетните билети и календарите. Не искам това, което сме създали да остане някъде в жуженето по терминалите. Не искам това, което откриваме у себе си и което ни крепи да изчезне някъде сред глухата тишина на сивите облаци. Не искам разговорите ни да се превърнат в празни монолози на егоизма ни. Не и когато сме толкова близо до това, което ни прави "нас".

Самоунищожението често приема различни форми. Не винаги разбираме за съществуването на вътрешни битки. Душите ни се борят с телата ни, с мислите ни, а ние оставаме в неведение за всичко, което се случва в нас. Най-пагубната форма на чисто и неподправено самоунищожение е прекаленото щастие, прекаленото всичко, като цяло. Прекалено забавление, прекален алкохол, прекалени цигари, прекален смях, прекалено търсене на тръпки. Прекаляването е първият симптом на тихата ни битка. Най-трудната и най-тежката от всички битки. Духът ни се опитва да се измъкне от хватката на тялото, което се стреми да го стъпче и смачка. Фалшивото чувство за сигурност ни успокоява, но само външно. Само, когато не се замислим върху това, което се случва с нас. Но как да спрем? Как да спрем, когато това чувство на прекаленост е толкова хубаво.