Плановете. Винаги биват осуетени. Хората винаги биват разочаровани. Не знам защо продължаваме да си мислим, че планирането улеснява нещата? Не, прави ги по-трудни. Дава ни някаква фалшива сигурност, която в последствие бива смачкана на малко топче. Плановете се провалят. Хората разочароват. Това е животът. Хубав или не, това е всичко, което някога ще имам.

Имало едно време. Имаше едно време. Имаше от всичко по малко. Сега има от всичко по много. Хората се промениха, чувствата се промениха, обещанията се промениха. Имаше едно време. Кога беше това време? Кога всичко толкова се забърза? Кога всичко толкова се усложни? Къде отидохме? Къде отиде смесицата от меланхолични чувства? Защо отиде там и нямаше ли кой да я спре? Нямаше ли кой да спре мен? Къде отидох аз и защо? Винаги съм знаела, че задавам прекалено много въпроси. Но сега задавам само празни отговори. Отказвам да повярвам, че всичко това се промени. Не искам да знам, че обещанията остават да висят във въздуха като кухи облаци. Защо не се будя и къде отиде разумът ми? Къде отиде ти?

Обичам. Обичам. Обичам. Обичам теб? Обичам себе си? Обичам щастието си? Обичам странностите си? Обичам несигурността си? Обичам малката топка стомах? Обичам желанията си? Обичам параноята си? Обичам прекалеността си? Обичам нещастието си? Обичам моментите? Обичам... обичам... обичах?

Понякога се страхуваме. Понякога плачем. Често сме несигурни. През цялото време сме неспокойни. Но това не е, защото не искаме да потърсим щастието и спокойствието си. Това е, защото понякога имаме нещо красиво в ръцете си, което не искаме да счупим. Нещо, за което си струва цялото неспокойствие на света. Нещо, което ни кара да плачем, но да бъдем и истински щастливи. Нещо толкова крехко, което ни замайва. Не го правим нарочно, просто сме хора. Съмнението е част от нас. Има дни, в които успешно се борим с вътрешните си демони, но и такива, в които не ни остава нищо друго освен да им се оставим. Има дни, в които искаме всички да се отдръпнат, да ни оставят на мира. Искаме само собствения си мир. Дни, в които сме твърде слаби, за да говорим. И такива, в които знаем, че няма смисъл. Тишината, породена помежду ни е доказателството за тези дни. Иска ми се просто някой да отнеме мислите ми за момент. Да ги скрие на някое спокойно място, в което да се заровят и да попият тишината. Но няма кой да го направи. Трябва да го направя сама. [47 дни]

275 паунда

Намирам се на 275 паунда от вкъщи. На 275 паунда от познатото, меланхоличното. На 275 паунда от любимите. На 275 паунда от здравия разум и силния дух. На 275 паунда от мръсните улички. На 275 паунда от градинката. На 275 паунда от задушаващата миризма на кал и сняг. На 275 паунда от просяците по пейките. На 275 паунда от колите по "Раковска". На 275 паунда от рошавото животинче с огромните жълти очи. На 275 паунда от спокойствието. На 275 паунда от одимения бар. На 275 паунда от разбитите хора и тъжните им мечти за бягство. На 275 паунда от истинското желание. На 275 паунда от истинската си красота. На 275 паунда от нажежените вечери. На 275 паунда от безсмислените хора и фиктивните им проблеми. На 275 паунда от високите блокове и тежките кранове. На 275 паунда от разнебитените трамваи. На 275 паунда от вечно заетите. На 275 паунда от "Попа". Аз се намирам на 275 паунда от себе си.

Най-странното усещане на света е, когато осъзнаеш, че не си единственият, който се чувства по един или друг начин. Има хора, които споделят мислите и чувствата ти. Има такива, чиито мисли и чувства са много по-черни и безнадеждни от твоите. И тогава осъзнаваш, че не си сам. Че можеш да споделиш без да се налага да говориш. Можеш просто да погледнеш и да видиш себе си от другия край на масата. Безценен момент, в който оценяваш и малкото щастие, което е останало в теб. [48 дни]

Напоследък храната има вкус на пепел. Не знам дали е заради хилядите гадости, наблъскани в нея или заради хилядите гадости, наблъскани в мен. Моркови, пилешко, картофи, царевица- всичко има вкус на прах. И трудно се преглъща. Както всичко напоследък. Както всичко винаги. Вече все по-трудно преглъщам думите и действията на хората. Все по-тежко ми става да ги отхвърля с лека ръка и да се усмихна. Струва ми се, че изгубих нишката. Златната нишка на спокойствието си. Хората винаги се стремят към щастие, аз просто искам спокойствие. Но пък в днешно време, за жалост, не се продава в кутии. Тъжно е да се самоунищожаваш, а да няма кой да ти помогне. Да няма кой да те чуе и да те спре. Може би просто трябва да се справя сама. Да спра да се вкопчвам и да избягам. А как да избягам? Къде да избягам? Забравих. [49 дни]

Преди няколко минути се позамислих дали отношенията между хората са повлияни от километрите, които стоят помежду им. Наскоро научих нов термин на английски "death of distance". Означава, че благодарение на високите технологии в днешно време, разстоянието има малко значение. Но дали думите се губят някъде из интернет пространството? Успяват ли чувствата да стигнат през глухите клетки на мобилните телефони? Притъпява ли се искреността от лошото качество на видеото? Не знам. Няма как да знам. Просто, защото ако знаех, нямаше да има реален проблем. Щях да знам, че ме обича тройно повече от това, което чувам. Че му липсвам четворно повече от това, което виждам. Че знача петорно повече за него, отколкото това, което прочитам. И щях да бъда спокойна. Доволна. Най-вече спокойна. Той също щеше да знае, че го обичам, че ми липсва и че значи много за мен. Не обичам любовните лиготии и клишета, които се изливат редовно из социалните мрежи. Но понякога имам нуждата да бъда до погнуса сантиментална заради самата себе си. Не казвам тези неща на никой друг, освен на себе си. Blogger е като самопомощ. Ненормалници се опитват да се отърват от собственото си биполярно разстройство и да спрат да си говорят сами. Но започват да си пишат сами. Много по-лесно щеше да е, казвате, ако просто кажа тези неща, а не си ги пиша сама. Но те се знаят, аз просто имам досадната нужда да си ги повтарям, а не искам да бъда в тежест. Просто не искам да забравя. Защото понякога "death of distance" може да доведе до "memory loss", а това няма да ми помогне. [51 дни]

Шизофреничката в мен се събуди и реших- от днес нататък дните ми ще бъдат наполовина пълни, а не празни. Мислите ми ще бъдат светли, а не потъмнени от мними съмнения. Ще се боря със себе си във всеки един момент. Ще запазя това, което ме прави силна. Няма да си позволя да разруша вътрешното си "аз". Ще продължавам да звуча като книга за самопомощ, ако това ще ме накара да се почувствам по-добре. (53 дни)

"Господи, колко си хубава! Колко са хубави ръцете ти. И нозете ти колко са хубави. И очите ти колко са хубави. И косите ти колко са хубави. Не се измъчвай повече - обичай ме! Не се щади - обичай ме! Обичай ме със истинската сила на ръцете си, нозете си, очите си - със цялото изящество на техните движения. Повярвай ми завинаги - и никога ти няма да си глупава - обичай ме! И да си зла - обичай ме! Обичай ме! По улиците, след това по стълбите, особено по стълбите си хубава. Със дрехи и без дрехи, непрекъснато си хубава... Най-хубава си в стаята. Във тъмното, когато си със гребена. И гребенът потъва във косите ти. Косите ти са пълни с електричество - докосна ли ги, ще засветя в тъмното. Наистина си хубава - повярвай ми. И се старай до края да си хубава. Не толкова за мене - а за себе си, за дърветата, прозорците и хората. Не разрушавай бързо красотата си с ревниви подозрения - прощавай ми внезапните пропадания някъде - не прекалявай, моля те, с цигарите. Не ме изгубвай никога - откривай ме, изпълвай ме с детинско изумление. Отново да се уверя в ръцете ти, в нозете ти, в очите ти... Обичай ме. Как искам да те задържа завинаги. Да те обичам винаги - завинаги. И колко ми е невъзможно... Колко си ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми, че искаш да ме задържиш завинаги, за да ме обичаш винаги, завинаги. Колко си хубава! Господи, колко си хубава! Колко са хубави ръцете ти. И нозете ти колко са хубави. И очите ти колко са хубави. И косите ти колко са хубави. Колко си хубава! Господи, Колко си истинска." - Х.Ф. -

Толкова голям град. Толкова много хора. Толкова много места. А аз съм самотна. Сама и самотна. Нямам сили да направя какъвто и да било опит за социален контакт. Просто съм изтощена. Очите ми горят, а гърлото ми е сухо. Стомахът ми се е свил на ей такава топчица. Усещам горчив вкус на ацетон и суша. От една седмица не е валяло. Навън. В мен вали всеки ден, нон-стоп. Краката ми вкусват грапавия килим. Всичко в тази стаичка ме побърква. От гадното синьо табло, през прекалено чистите дървени мебели, до изскочилата пружина на матрака ми. Имам си един календар. Най-обикновен календар. Сухи, твърди листа, които трудно се късат и метална рамка. На него отбелязвам дните до щастие. Малката ми хартиена надежда. Вестоносецът ми. Тихото ми проклятие. Там са скрити надежда, тъга и нетърпение. Засега съм скъсала един лист. А остават цели два. Истината е, че никога през живота си не съм била по-тъжна. И няма да скрия тъгата си зад някакви малоумни метафори. Аз съм тъжна. И ми се ще да можех да споделя. Да ми мине. Но аз не споделям, а то се трупа и не минава. Страх, може би? Притеснение? Всички ги е страх да бъдат слаби. Аз просто не искам да разочаровам. Не знам за каква искреност говорех преди, когато самата аз не мога да бъда открита с другите. Аз съм тъжна. Не ми се яде, не ми се спи, не ми се излиза, не ми се седи, не ми се лежи, не ми се гледа, не ми се слуша, не ми се диша, вече не ми се и плаче, не ми се скимти, не ми се и вика просто... не ми се. Не искам да се щипя по крака, за да не се разплача. Болят ме бузите от служебните усмивки и фалшивия смях. Не ми останаха сълзи, викове и глас. "Насила хубост не става." е казал народът. При мен е различно, ще стане. На сила, на рев, на нежелание, но ще стане. Без никой да разбере, без никой да чуе, без никой да види. Днес в гърлото ми беше заседнала огромна буца. И сега лека-полека започна да се стопява, давайки ми да дишам. Но гърлото още боли от напрежението и разочарованието. А коремът не се успокоява. Не знам какво да правя със себе си. Сякаш имам цялото време на света, но аз не го искам. Не желая повече празни дни. Не искам да се будя сутрин и да си мисля как трябва да изкретам някак си до утре. "Утре" не е "днес". Но моето "утре" отдавна се превърна в тягостното ми "днес".

Много често забравяме, че постъпките нараняват, думите обиждат, а лъжите заличават. Лъжите заличават хубави моменти, мили спомени и отношения. Лъжеш, замазваш очите на някой и накрая това, което той ти дава е смачканото си доверие. Смачкано, изпокъсано и ненужно доверие. Ти го разгъваш, пооправяш му крайчетата, слагаш го между страниците на някоя дебела книга и го чакаш да се изправи. Но то не се изправя. Следите от гънките си личат отдалеч. Не е ли по-лесно просто да си казваме истината в очите навреме и да рискуваме няколко дни тягостно мълчание, пред това тя да излезе сама и да направи на пух и прах каквото и доверие да имаме в зародиш? На лъжата краката са къси, а твоята лъжа днес се спъна и падна. Настигнах я и я запомних. Моето доверие се смачка по крайчетата. Няма да го оправиш. Нито с молби, нито с желание. Извинението ти е безмислено, а думите ти- неми. Аз съм няма.

Напоследък се хващам, че използвам виртуалните листа само, когато съм тъжна. Когато ми се плаче и когато не знам какво имам да кажа, но трябва да го изкрещя. Не разбирам защо понякога е толкова трудно да се обърнеш към някого, да го прегърнеш и да му кажеш, че ти липсва и го обичаш. Просто е трудно. Най-смелите хора обикновено се плашат от тези прояви на емоционалност и "слабост". Не е трудно да висиш на ластик и от 5000 метра, докато вътрешностите ти се лашкат нагоре надолу по стените на тялото ти, но е трудно да отвориш уста и да произведеш няколко елементарни звука. Няколко срички. 8 букви. Често се подиграват на децата, че ги е страх от Торбалан. Знам, че е изтъркано да се изтъква колко чисти и неподправени са мъниците, но в един даден момент не можем да го пропуснем. Няма как да подминем светлинката, която грее в мъничките им ръчички, когато прегръщат, тази, която сияе в сълзите, които се стичат по бузите им и светлината, която струи от устните им, когато казват "Обичам те". Едно дете няма да излъже, няма да се срамува от себе си и чувствата си. То просто ще обича. Няма да вижда усложнения в начина, по който възприема света около себе си. Няма да изпитва нуждата да се извинява за това, което е казало или направило. Няма да измисля оправдания, за да заобиколи истината в себе си. Едно дете няма да го направи. Но ние го правим. Ние, които скачаме от самолети, които катерим върхове без нищо повече от една раница. Ние, които по-скоро бихме преминали през гора, пълна с всякакви твари, сами, отколкото да седнем на едно пънче и да признаем пред себе си и останалата част от света, че обичаме. Че чувстваме. Че плачем. Че сме по-раними, отколкото си мислим. Ако на това му викате смелост, то по-добре да си седим деца. Децата поне не се страхуват от "Обичам те". Цитирам нещо изключително вярно: "Не знам защо хората още не са успели да измислят убедителен начин да кажат, че всичко ще бъде наред, дори когато го вярват." И аз не знам. А ми се ще да знаех.