Retro. :)

Забелязала съм, че има един момент в живота на човек, когато той се замисля за всичко онова, което го е сполетяло през дългото му пътешествие по улиците на съдбата. Било то добро или лошо. Дали този момент настъпва докато съм вкъщи и чета книга или съм навън и се разхождам в слънчевия парк, няма никакво значение. Той рано или късно идва, когато най-малко го очаквам. Изненадва ме иззад ъгъла на някой и друг спомен. Искам да ме накара да седна и внимателно да се вгледам в душата си. Някои от хората разлистват страниците на отминали спомени и преглеждат прашните чекмеджета из съзнанието си. Аз просто се наслаждавам на канеления мирис на хубавите моменти и гледам горчиво, докато се сещам за лошите. Това винаги е било и ще остане върховният момент на човек, успял да поеме предизвикателството да управлява собствената си съдба и щастие. На човек, пренебрегнал кривите несполуки и замаскираните препятствия по пътя. Мечтите са останали чисти и непокътнати, а върховете на живота- покорени. Носейки се по реката на душата си, съм длъжна..не, ИСКАМ да поемам рискове и да грабя с пълни шепи от онова, което така или иначе ми се полага. И точно тогава някак успявам да преброя моментите, в които движението и звукът са спирали за момент. Не, не за момент. За много повече от момент. Моментът е бил там, навъртал се е и най-накрая решително е отстъпил мястото си на друг, по-красив, по-желан такъв. Аз, като човек трябва да запомня този ден на равносметка. Да го запомня като "завинаги". Да знам, че това не е просто ден, а обещание. Награда, че съм успяла да стигна до етапа, когато разбирам колко дълго съм устояла на живота и лудостите. Решение да пренебрегна или да си припомня болката от изминали дела. Споразумение между съзнанието и сърцето ми. Един последен празник по случай взетите шансове и изпълнените желания.
Ако бях наградена с правото да знам, че днес е последният ден от живота ми, какво бих искала да направя? Бих ли споделила най-съкровените си мисли, тичащи из дълбините на съзнанието ми с вас? Бих ли легнала за момент на поле, пълно със слънчогледи? Бих ли отделила няколко часа в наблюдение на седефената луна? Бих ли оценила всяка малка и незначителна глътка въздух, която бавно нахлува в белите ми дробове, прави една обиколка из цялото ми тяло и после свободна излита от отчаяните пръсти на душата ми? Не знам. Никой не знае. Ние не сме притежатели на правото да бъдем Господари на съдбата си. Но не искам да унивам, красотата на всеки един ден се крие в незнанието за утрешния. Знам, че имам дадеността да намеря някой като мен. Някой със същите копнежи. Някой с подобни мечти. Някой, който търси себе си. Някой, чието присъствие няма дори за миг да ми позволи да се замисля какво би станало утре, защото бих била твърде заета да летя из днес. Случвало ми се е да се изправя пред портите на Трудните избори. Царство, което би се сторило твърде мрачно и на най-големите почитатели на тръпките. Предприех точно това пътешествие и се изправих очи в очи с възможността никога да не се върна. Да загубя безвъзвратно себе си. Да започна едно безкрайно лутане из стръмните улици на живота, в търсене на онази малка светлина, която ще осмисли това разтърсващо из основи пътуване. Имаше дни, в които бях изправена пред кръстопът на мечти. Уплашена и невиждаща, без никаква карта, която да ми посочи как да живея. Тогава ми оставаше само едно..да затворя очите си, да избера път и да се моля той да е правилният. Имаше такива, в които животът ми просто дерайлираше. От мен самата зависеше дали ще успея да го вкарам в релси или ще го оставя да се скита сам, докато просто не се удари в някоя невиждаща стена. Малкото късметлии, завърнали се от път успяват да възобновят това, което са били. Другите се връщат непознати и тепърва започват да изучават помещенията на човешката лудост. Не се опитвам да вляза в живота на някой, само защото смятам, че мястото ми е там. Искам да се оставя оградите на душата му да ме отблъснат. Наблюдавам разочарованието си отстрани и се оставям на глухата тишина. Виждам, докосвам и чувствам хилядите съдби, на които съм била свидетелка, поглеждам отвъд собствените си решетки и намирам това, което искам. Това, което никой няма правото да ми откаже. Искам да бъда сама пазач на личния си затвор. Няма как да видя всичко онова, което се спотайва под повърхността освен ако не изровя желанието и волята да се потопя дълбоко в езерото на тайните и скритите недомлъвки.
Сега имам едно желание. Искам да усетя нежния полъх на вятъра и мокрия допир на току-що падналите листа. Затвaрям очите си и вдишвам. Вдишвам собствената си радост.

R.I.P, DV.

Внезапното осъзнаване на свършен факт е може би, най-ужасната част от деня. Независимо от това къде се намираш и какво правиш, когато осъзнаеш, че няма връщане назад, че нищо няма да е същото за хората, усещаш една всепоглъщаща празнина дълбоко в душата си. Сякаш никога повече няма да изпиташ щастие.
Моят такъв момент ме връхлетя, докато се прибирах към вкъщи. Слънчевите лъчи колебливо се подаваха иззад зимното небе, а същата мрачна празнина изведнъж се появи в мен. Мислите ми придобиха черния цвят на непоправимото и аз се намерих на едно до болка познато място. Мястото на "приключилото". Едно знайте от мен- няма значение дали празнината е частно обвързана с вас или просто я изпитвате от съчувствие... винаги е една и съща. Тъжна, голяма и оставя следи. Белези по същността. Но тя отшумява и ви оставя с горчивия привкус на безнадеждността. Не се тревожете, той също си заминава, но не се заличава.
Нищо не е честно. Говорим си за справедливост, а дали това не е един гол термин без ясна обосновка? Справедливост няма. Откъдето и да гледаш света, няма да намериш.

"Лети като перо по пътя към вечността. Ние помним и не забравяме."

Haters' day.

Днес просто е един от онези дни, които трябва да забравим. Които определено трябва да зачеркнем. Нито твърде лош, нито твърде хубав, а прекалено обикновен. Омръзна ми от псевдо-патриоти и неосъзнати хора, които явно нямат какво да правят със себе си и с живота си, та решават да защитят кауза, която дори не разбират. Важното е, разбира се, просто да се слеем с тълпата и да викаме, защото иначе сме скучни и не достатъчно "луди". Е, хора, не е точно така. Именно, защото викате, а нямате идея за какво го правите, вие не само, че ставате скучни, а на всичкото отгоре се показвате като не достатъчно интелигентни. За жалост, това, че явно сте стигнали до предела на възможностите си в този живот, в която и да е сфера, не ви дава право да си мислите, че ние, по някаква странна ирония на съдбата, по цял ден стоим и се интересуваме от това, което имате да кажете. Не, че то е нещо смислено и кой знае колко важно, но все пак... Всеки има право на мнение. Наричате нас овце, задето решаваме да останем в неведение за масовата глупост и после имате наглостта да излезете смело напред, размахвайки знаме и биейки се по гърдите, докато крещите с цяло гърло- "Аз съм българин!" И? Какво от това? Онези пък са французи, тези са германци, трети- италианци, а четвърти- англичани. И? Какво да направим? Радваме се много за вас. Радваме се на публичното ви признание, макар на нас да не ни е особено нужно. Ние и сами разбрахме, че сте "натурални" българи. По животинските крясъци, леко понамирисващите дрехи и кофти изражението на лицето тип- "Не хранете животните!".