А какво става с душите ни, когато страховете бавно започват да ги поглъщат? Дърпат ли се, пищят ли? Или се оставят на отровата бавно да се всмуче във вените им докато заспиват вечен сън? Погребани под ефирни чаршафи от самосъжаление и катранени петна от вина, жалките ни, изтормозени души откъсват от себе си само един пронизително тих и кратък вопъл. И край. Нищо повече. Самота, тишина, тъгa.