"Мила бабо,
Тъжно ми е и имах нуждата да ти напиша едно писмо. Бабо, защо е трудно? Защо не разбираме? Бабо, ти разбра ли вече? Дали правя грешка? Дали всички правим грешки? Бабо, учим се от грешките си, нали? Имам чувството, че писмото ми се превръща в лексикон за големи. С трудни въпроси без ясни отговори. Бабо, мисля, че не знам какво правя. На моменти ми се иска да се върна към сутрините с мекичките при старата върбичка. Бабо, липсва ми върбичката до релсите на влака. Бабо, ядат ми се къпините от храстите при релсите на стария влак. Липсва ми звукът от толкова стария, изрисуван влак. Бабо, съжалявам, че последните месеци дори не си давах сметка, че съм изпуснала нещо толкова тъжно и животопроменящо. Бабо, ти ми разказа за дядо Матейко. Бабо, плача, но не за това, което е било, не за това, което е сега, а за това, което ще бъде. Не знам как да подсуша вадичките, които мокрят бузите ми. Помогни ми, бабо. Чакам те. Обичам те. Липсваш ми. Обичам те. Винаги твоя внучка,
Мони."
