Срещнах го през една топла септемврийска вечер. Гледаше ме. Изучаваше ме. Снимаше ме на ум. Меките му очи и кристалната му усмивка ме успиваха, като тиха песен. Затварях очи, а всъщност се взирах втренчено в лицето му. Нали знаете как понякогам, когато гледаш нещо или някого много дълго и след това затвориш очи, в съзнанието ти изплува сякаш на яве образа му. Запаметяваш всяка малка промяна, всяко малко движение, всеки малък белег. Така този образ ясно се вкопчва в душата ти и не ти позволява да го оставиш безгрижно зад гърба си.
Устата ми пресъхваше, докато жадно пиех от настроението му. Напомняше ми миризмата на сухи листа и есенен вятър. Мислех си, че съм превъзмогнала навика си да потъвам дълбоко в нечии чувства, но някак съм се излъгала. Трябваше ми само миг, за да го разгледам обстойно и да почувствам неговите желания и мечти. После рязко се сепнах от взора му. Той ми говореше, но аз не чувах и дума от това, което казваше. Опитваше се да жестикулира и това ме накара да се смея. Той спря, погледна ме с насмешка и поклати глава. Махна един кичур от лицето ми и докосването му беше като експлозия от цветове и различни вкусове. Започна се от сладко, после кисело, горчиво, солено, пак сладко, червено, зелено, лилаво ... Господи, никога не съм знаела колко цветове и нюанси съществуват. За момент си представих какво би било да го целуна. И ме заболя сърцето. Тогава аз разбрах, че е време да си тръгна. Да го оставя на спокойствие. Да го оставя с неговите цветове и да не забърквам и моите. Може би понякога на човек му е нужно да остане насаме със своята собствена душевна гама.
