Понякога думите просто остават във въздуха. Нечути, неразбрани, забравени. А какво правят тези, които са ги изрекли? Тези, които са били откровени до дъното на черната си душичка? Нищо. Чакат. Чакат някога да бъдат чути и разбрани, а не просто да останат невидими. Но това никога няма да стане, защото ние сме такива. Не обръщаме внимание и забравяме лесно. Разбира се, не всичко. Имаме избирателна памет. Мамка му, мозъците ни просто имат способността да оставят важните неща извън нас. Накрая ни писва и спираме да говорим, спираме да очакваме. Думите са преходни, но болката не е. А болката е едно от малките неща, които мозъкът ни помни. Тъжен мозък.