Бъдещето ни плаши. Незнанието ни побърква. Какви ще бъдем утре, след седмица, след 10 години? Какво ще се случи с нас? Животът ни ще свърши твърде рано или прекалено късно? Кого ще обичаме? А кой ще обича нас? Какво ще сътворим? Ще бъдем ли запомнени? Как ще бъдем запомнени? Колко непоправими ще са грешките ни? Колко тъжни ще бъдем? А колко щастливи? Колко работни места ще сменим? А на колко ще се задържим? Ще оправдаем ли очакванията на хората около нас? Или ще оправдаем собствените си? Голяма къща или малък апартамент? Деца или куче? Или деца и куче? Или пък котки? Или малка маймунка? Сами? Друг град или същото място? Други хора или старите приятели? Ще намерим ли сродната си душа и кога? Къде? Ако сме я намерили, ще я задържим ли? Ако я задържим, ще бъдем ли щастливи? А какво ще правим със себе си? Ще успеем ли да постигнем поне една малка част от мечтите, които са ни топлили през дългите нощи? Ще успеем ли да се вмъкнем в собствените си представи или завинаги ще останем непознати на себе си? А дали ще започнем да живеем? И как? Бъдещето ни плаши. Незнанието ни побърква. Въпросите са безкрайни, а отговорът само един: Бъдеще ще имаме. Това е единственото нещо, от което не можем да бъдем лишени. И от смъртта, но тя, по един плашещ и немислим начин, също е бъдеще.