Много често забравяме, че постъпките нараняват, думите обиждат, а лъжите заличават. Лъжите заличават хубави моменти, мили спомени и отношения. Лъжеш, замазваш очите на някой и накрая това, което той ти дава е смачканото си доверие. Смачкано, изпокъсано и ненужно доверие. Ти го разгъваш, пооправяш му крайчетата, слагаш го между страниците на някоя дебела книга и го чакаш да се изправи. Но то не се изправя. Следите от гънките си личат отдалеч. Не е ли по-лесно просто да си казваме истината в очите навреме и да рискуваме няколко дни тягостно мълчание, пред това тя да излезе сама и да направи на пух и прах каквото и доверие да имаме в зародиш? На лъжата краката са къси, а твоята лъжа днес се спъна и падна. Настигнах я и я запомних. Моето доверие се смачка по крайчетата. Няма да го оправиш. Нито с молби, нито с желание. Извинението ти е безмислено, а думите ти- неми. Аз съм няма.