Толкова голям град. Толкова много хора. Толкова много места. А аз съм самотна. Сама и самотна. Нямам сили да направя какъвто и да било опит за социален контакт. Просто съм изтощена. Очите ми горят, а гърлото ми е сухо. Стомахът ми се е свил на ей такава топчица. Усещам горчив вкус на ацетон и суша. От една седмица не е валяло. Навън. В мен вали всеки ден, нон-стоп. Краката ми вкусват грапавия килим. Всичко в тази стаичка ме побърква. От гадното синьо табло, през прекалено чистите дървени мебели, до изскочилата пружина на матрака ми. Имам си един календар. Най-обикновен календар. Сухи, твърди листа, които трудно се късат и метална рамка. На него отбелязвам дните до щастие. Малката ми хартиена надежда. Вестоносецът ми. Тихото ми проклятие. Там са скрити надежда, тъга и нетърпение. Засега съм скъсала един лист. А остават цели два. Истината е, че никога през живота си не съм била по-тъжна. И няма да скрия тъгата си зад някакви малоумни метафори. Аз съм тъжна. И ми се ще да можех да споделя. Да ми мине. Но аз не споделям, а то се трупа и не минава. Страх, може би? Притеснение? Всички ги е страх да бъдат слаби. Аз просто не искам да разочаровам. Не знам за каква искреност говорех преди, когато самата аз не мога да бъда открита с другите. Аз съм тъжна. Не ми се яде, не ми се спи, не ми се излиза, не ми се седи, не ми се лежи, не ми се гледа, не ми се слуша, не ми се диша, вече не ми се и плаче, не ми се скимти, не ми се и вика просто... не ми се. Не искам да се щипя по крака, за да не се разплача. Болят ме бузите от служебните усмивки и фалшивия смях. Не ми останаха сълзи, викове и глас. "Насила хубост не става." е казал народът. При мен е различно, ще стане. На сила, на рев, на нежелание, но ще стане. Без никой да разбере, без никой да чуе, без никой да види. Днес в гърлото ми беше заседнала огромна буца. И сега лека-полека започна да се стопява, давайки ми да дишам. Но гърлото още боли от напрежението и разочарованието. А коремът не се успокоява. Не знам какво да правя със себе си. Сякаш имам цялото време на света, но аз не го искам. Не желая повече празни дни. Не искам да се будя сутрин и да си мисля как трябва да изкретам някак си до утре. "Утре" не е "днес". Но моето "утре" отдавна се превърна в тягостното ми "днес".