Преди няколко минути се позамислих дали отношенията между хората са повлияни от километрите, които стоят помежду им. Наскоро научих нов термин на английски "death of distance". Означава, че благодарение на високите технологии в днешно време, разстоянието има малко значение. Но дали думите се губят някъде из интернет пространството? Успяват ли чувствата да стигнат през глухите клетки на мобилните телефони? Притъпява ли се искреността от лошото качество на видеото? Не знам. Няма как да знам. Просто, защото ако знаех, нямаше да има реален проблем. Щях да знам, че ме обича тройно повече от това, което чувам. Че му липсвам четворно повече от това, което виждам. Че знача петорно повече за него, отколкото това, което прочитам. И щях да бъда спокойна. Доволна. Най-вече спокойна. Той също щеше да знае, че го обичам, че ми липсва и че значи много за мен. Не обичам любовните лиготии и клишета, които се изливат редовно из социалните мрежи. Но понякога имам нуждата да бъда до погнуса сантиментална заради самата себе си. Не казвам тези неща на никой друг, освен на себе си. Blogger е като самопомощ. Ненормалници се опитват да се отърват от собственото си биполярно разстройство и да спрат да си говорят сами. Но започват да си пишат сами. Много по-лесно щеше да е, казвате, ако просто кажа тези неща, а не си ги пиша сама. Но те се знаят, аз просто имам досадната нужда да си ги повтарям, а не искам да бъда в тежест. Просто не искам да забравя. Защото понякога "death of distance" може да доведе до "memory loss", а това няма да ми помогне. [51 дни]