Напоследък се хващам, че използвам виртуалните листа само, когато съм тъжна. Когато ми се плаче и когато не знам какво имам да кажа, но трябва да го изкрещя. Не разбирам защо понякога е толкова трудно да се обърнеш към някого, да го прегърнеш и да му кажеш, че ти липсва и го обичаш. Просто е трудно. Най-смелите хора обикновено се плашат от тези прояви на емоционалност и "слабост". Не е трудно да висиш на ластик и от 5000 метра, докато вътрешностите ти се лашкат нагоре надолу по стените на тялото ти, но е трудно да отвориш уста и да произведеш няколко елементарни звука. Няколко срички. 8 букви. Често се подиграват на децата, че ги е страх от Торбалан. Знам, че е изтъркано да се изтъква колко чисти и неподправени са мъниците, но в един даден момент не можем да го пропуснем. Няма как да подминем светлинката, която грее в мъничките им ръчички, когато прегръщат, тази, която сияе в сълзите, които се стичат по бузите им и светлината, която струи от устните им, когато казват "Обичам те". Едно дете няма да излъже, няма да се срамува от себе си и чувствата си. То просто ще обича. Няма да вижда усложнения в начина, по който възприема света около себе си. Няма да изпитва нуждата да се извинява за това, което е казало или направило. Няма да измисля оправдания, за да заобиколи истината в себе си. Едно дете няма да го направи. Но ние го правим. Ние, които скачаме от самолети, които катерим върхове без нищо повече от една раница. Ние, които по-скоро бихме преминали през гора, пълна с всякакви твари, сами, отколкото да седнем на едно пънче и да признаем пред себе си и останалата част от света, че обичаме. Че чувстваме. Че плачем. Че сме по-раними, отколкото си мислим. Ако на това му викате смелост, то по-добре да си седим деца. Децата поне не се страхуват от "Обичам те". Цитирам нещо изключително вярно: "Не знам защо хората още не са успели да измислят убедителен начин да кажат, че всичко ще бъде наред, дори когато го вярват." И аз не знам. А ми се ще да знаех.