Напоследък всички сме станали някакви бледи копия на зле направени, пластмасови кукли. Нямаме усещания, нямаме живот. Механизацията изведнъж стана основна движеща сила в ежедневната ни сивота. И никой не се опитва да избяга. Всички вървим в някакъв спретнат конвой, от който няма да успеем да се измъкнем скоро. А и така като гледам, нямаме особено желание да се измъкваме и да бъдем отново цветни, отново дишащи. Отново живеещи. Предаваме безсмислената си философия от ухо на ухо и се получава световен развален телефон. Мащабността на действията ни не ни позволява да се вгледаме едни в други и да видим разрушителните последствия. Сивата гама се е залепила по душите ни и не може да бъде изтъркана. Омръзна ми да виждам хора, които трептят, когато трябва да горят. Такива, които пълзят, когато трябва да тичат. Хора, които са безразлични, а всъщност трябва да са влюбени. Хора, които не искат нищо, а трябва да искат всичко. Писна ми да виждам хора, чийто блясък в очите е бил ампутиран. Защото те са позволили да бъде откъснат от тях. Защото не са се борили. Защото не са усещали. Защото са се лутали. Защото не са си давали сметка, че не ни е отредено място във вечността, а само в сегашния миг. Не мога да разбера хаоса, който цари в същността ни. Хаос, който не се вижда, не се усеща и не излиза на повърхността. Тих хаос, без викове, крясъци, сблъсъци, счупено. Такъв, какъвто не трябва да бъде. Дори хаосът ни не е хаос, а безгласен опит да покажем, че живеем. Нещо в схемата се обърка. Не беше така, не трябваше да бъде така.