Петък 13-ти

Имало ли е някога дни, в които сте се чувствали прекалено глупави, за да станете от леглото? Достатъчно тъпи, че да не уцелите вратата на излизане? Толкова отвеяни, че излизате с чехлите и се сещате, че сте с тях, едва когато вече дупчите билета си в тролея? Предполагам, че да. Все пак сме хора, присъщо ни е да изглупяваме от време на време. Лошото е, че на мен все по-често ми се случват подобни злополучия. Имам чувството, че съм се обетовала в един адски кръг от дни, които заплашително много приличат на Петък 13-ти. И не свършват. Комедия от грешки. Върти се и не спира, а аз не знам какво да направя. Дарът слово ми изчезва, загубва се някъде из ъглите на гласните ми струни и скимти наранено. Не желае да излиза да се разхожда и често ми се налага да го вадя оттам с хиляди обещания и молби - "Хайде, моля те, само днес. Ела само днес. От утре ще те оставя на мира, ще се оправям сама." И той плахо излиза. Но веднъж разбрал, че се е хванал в плоския ми капан, той забива ноктите си в гърлото ми и издрапва обратно към бърлогата си. И тогава отново се оказвам с широко отворена уста и опулени очи. Досущ като някое току-що родено теле. И чакам, а словото не иде. И ставам за смях. И цикля на едно място. И се опитвам безпомощно да махам с ръце, в отчаян опит да покажа, че все пак умственият ми капацитет не е толкова намален. И после идва моментът с безсмислените истории. Асоциации, породени от невъзможността ми да отговарям адекватно на въпросите или да излагам казуса си по съответната тема. Когато се уверя, че в крайна сметка съм успяла да оплескам ситуацията и че няма някой заблуден човек, който ме смята за нещо повече от поредното объркано човече, аз се отказвам от идиотското махане с ръце и безмълвното отваряне на уста. Въздъхвам, очите ми спират да шарят трескаво насам-натам, отпускам ръцете си и просто започвам да наблюдавам.