Кутия.

Бях готова да плача. Да страдам. Да се бия. Да падам. Да ставам. Да блъскам. Да крещя. Да мълча. Да не мога. Да не искам. Бях готова да скачам. Да се провалям. Да съжалявам. Да повтарям грешките си. Да ги потретям. Бях готова да се откажа. Да престана. Да изчезна. Да се примиря с условията. С паветата. Бях готова да обвиня всички за всичко, за нищо и пак за всичко. Бях готова да тичам и да загубя "Важното" в името на едното шишенце "Самота". И после видях кутията с "Надежда" Сложих малко в устата си. не можех да спра. Опитвах. сладко, солено, кисело, горчиво, люто, истинско. Има хиляди малки кристалчета изпод обувките на Безмълвните. Сега сме само аз и кутията. Не съм готова.

Сламка.

Виждали ли сте как удавник се вкопчва в сламка и отказва да я пусне? Тъжното изражение се примесва с уморен гняв, който придава ненужна истерия на цялото преживяване. Човек не трябва да се бори с това, което ще се случи рано или късно. Просто трябва да се остави на тихите, но настоятелни вълни да го погълнат в една бездна от безплътност. Край. Точка. Нова страница. На хората явно никак не им е присъщо да се оставят на истината и поривите. Тъжно е всичко това. Тъжно и неизбежно.

Без име.

Странно е как виждаш хората в различна светлина. Някои в ярка, други в по-замъглена. Интересно е да гледаш как пречупват гледни точки и идеи през собствените си призми. Момичето, онова тихото, нерешително и някак плашещо момиче излива мислите си сполучливо. Затвореното момче разголва душата си. Тихото дете пищи с пълна сила. Все различни проблеми и дилеми. Но толкова еднакви. Всеки търси начин да се справи със себе си въпреки себе си. Да пребори личността си и да намери отдавна изгубена същност. Не подозираме, че вътре в нас се крие изцяло нов свят, нови идеи, нови открития. Рядко се замисляме върху това какви сме и твърде често върху това какви бихме искали да бъдем. Лишаваме се от собствените си възможности и шансове, за да разберем, че сами ги заключваме в малка плексигласова кутийка и ги гледаме отвън. Загубваме ключа, опитваме се да отворим кутията, блъскаме я в стената, в пода, в главата си. Ядем катинара, удряме го с чук. Плачем, молим се, крещим, мълчим, искаме. И не получаваме. А те се бунтуват в стъкления си затвор и ни викат. Какво можем да направим? Да се молим някой ден някой човек да отвори очите ни и да ни даде резервен ключ? Някои нямат тази опция. За някои ключът е един, а шансовете- милион. Не вярвам в насърчителните думи макар често да ги използвам. Насърчавам другите и им казвам как да живеят живота си, а аз не мога да вкарам в релси моя. Тъжна картинка наистина. Винаги е било по-лесно да кажеш на някого какво може и трябва да направи, отколкото да освободиш горкия човечец от безсмислените слова и да му спестиш половин час агония, докато се опитва да ти обясни, че ти всъщност си идиот и не можеш да му дадеш верни насоки. Но не, ние трябва да сме мили и да понасяме чуждите съвети. Не ни интересуват. Не са задължителни. Няма да променят живота ни по невероятен начин. Само ще ни закопаят по-надолу в ямата от самосъжаление, която е била оставена след поредния удар на плексигласовата кутия в земята. Яма, която няма да запълним.
Някой ми каза "Звучиш някак високопарно." Не и тази вечер. Тази вечер се мъча да използвам прости и ясни изречения. Без заобикалки, без сложни метафори. Днес съм аз. Мразещата съвети. Не използвам метафори и "сложни" думи нарочно. Просто не обичам да разголвам душата си. Чувствам се някак странно гола. Хаха. Като таралеж без бодли. Костенурка без черупка. Доста странно и самотно. Не ми се иска да ви разочаровам, но понякога самата аз не знам защо пиша всички тези неща. Нека си го признаем, не са свързани по никакъв начин. Просто художествено накъсани изречения, които правят текста малко по-арт. Никой не разбира. Само се правят. Искам да ме разбират, да могат да ме чуят, а не само да ме слушат. Да ме виждат, а не да ме гледат. Но не става. Никога не става. Понякога, разбира се, се появява някой, който напук на всички останали, те разбира. Някой, който е като теб. Някой, който може да държи ключът към плексигласовото съкровище. Човек, когото не си и подозирал, че ще бъде до теб. Някой със странната способност да разбира. Да може. Да знае как да иска. Да дава. И, естествено... да взима. Всички взимат. Това е стереотип, общоприета норма, ако щете. Важното е всички да правим едно и също нещо, защото тогава сме хора. ХАхахах. Мразя тези правила. Карат ме да изпитвам някакъв вид клаустрофобия към рамки. Душевни и умствени рамки.

Шепоти.

Шшшт. Не се говори. Не се шепти. Не се слуша. Дишай. Недей да гледаш. Мънички прашинки по големи парапети. Не чакай. Не сега. Не се разваляй. Спри да усещаш. Виждам те, чувам те, вдишвам те. Тихо. Шшшшт.

Ха-ха-ха.

Той те гони. Ти го гониш. По какъв начин го гониш? Бягаш след или от него? Тичаш по настроенията му ? Смееш се на вътрешните му мотиви? Виждаш недостижимостта му? Докосваш се до убежденията му. Спри да се криеш. Той те гледа. Вижда те. Усмихва ти се. Мрази те. Иска да счупи ината ти и да прекърши тесногръдието, което се е впило в цялостта ти.
Нека си спомним какво казват умните хора - "Не гони дивото след като имаш питомното." А сега нека си спомним какво казват РАЗумните хора - "Не слушай умните хора." Бягай, за да не те хване. Смей се, за да не се вкопчи в теб. Гледай, за да не те удари. Фалшивей, за да не те иска никога. Обичай, за да не се престраши.
Започвам да звуча като преоценен спомен от лексикон. "Ти си роза, ти си крем, ти си щастие за мен." Винаги съм мразела тази игра на безсмислени и несвързани думи. Не съм ти нито роза, нито крем, най-малко съм щастие за теб. Не ми размахвай тези мисли, не съм ти робиня.