Едно голямо чЕкане.

Днес седнах и се замислих. Замислих се колко много бих искала да ти кажа да вървиш на майната си или иначе казано "Не те искам." Но не мога. Не мога да насиля устните си да изрекат тези думи. Не мога да насиля ръцете си да ти ударят шамар. Не мога да насиля душата си да те заклейми. Имам да ти казвам ужасно много неща, но не мога. Една огромна буца нерви е заседнала в гърлото ми и ми пречи. Искам да те попитам дали за момент си се замислил какво би било ако можеше. Ако искаше. Ако знаеше как. Съмнявам се ти самият да си наясно. А тя те чака. И аз те чакам. Всички теб чакат. Но ти не идваш. Днес един странен човек ми каза "Животът е едно голямо чЕкане. Чекаш да се родиш. Чекаш да порасТЕШ. Чекаш да започнеш работа. Чекаш да започнеш изпити. Чекаш да влезеш. Чекаш да се омъжиш. Чекаш децата да се родят и като се родят започваш да чЕкаш да умреш." Не искам да съм тази, която винаги чЕка. Искам да съм тази, която кара останалите да чЕкат. Но не съм. Няма и да бъда. Каза ми, че съм красива. И какво от това? Красотата е куха. Каза ми, че съм готина. И какво от това? Характерът ми е гол. Жал ми е за нея. Тя си мисли, че те познава, а всъщност е доста далеч от истината. Жал ми е, но в края на деня тя е тази, при която гузен се прибираш. А аз съм тази, която чЕка. Не те искам. Само да можех да ти го кажа.

Лудости.

Опитвам ли се ? Искам ли ? Не знам. А къде съм ? На едно място. Място, лишено от какъвто и да е разум. Място, освободено от задръжки до такава степен, че понякога се будя сутрин и се чудя къде по дяволите съм . Коя съм аз ? Е, какви са тия трудни въпроси ? Аз съм аз. А кои сте вие ? Какво искате ? Искате ли изобщо ? Може би не очаквате нещо кой знае колко впечатляващо. Може би нямате нужда от такова нещо. А може би има твърде много "може би" и "ако" по света. "Ако" и в двата смисъла на думата. Хаха, изненада.
От какво наистина се нуждаем ? А има ли значение, след като получаваме само това, което искаме. Кого го е грижа от какво се нуждаем ? "Мамо, мамо, искам прясно мляко, защото е полезно за костите. " Чували ли сте изобщо някое малко дете да го каже ? Много въпроси ли задавам ? А вие на колко ще ми отговорите ?
В моя свят има врати.Ужасно много врати.Зелени, сини, червени, лилави. Не, не, не употребявам такива неща... Все още, хаха. Зад вратите се крият заровени енигми и, за жалост, леко позабравен морал. Е, не моят де. Моят още си е тук. Понякога зад тях има малко любов, малко тъга и малко съжаление. По-скоро много съжаление. Врати, врати, врати... Вратите са само ненужни прегради и извинения за хилядите премълчани думи и забранени мисли.
Обичам...обичам. Достатъчно.Това винаги е достатъчно.Не, почакайте...греша. Никога не е достатъчно.Напоследък май обърквам двете крайности и не знам кое как трябва да бъде казано. Оглупявам. Не става ли така с всички ? Не ?Е, жалко. :))

Шт.

Слънцето тихо седи в скута ми и трепти като светулка. Една жива усмивка се прокрадва по розовите ми устни. Тихата мелодия на сутрешния бриз се примесва с мириса на силното черно кафе, което ме приканва с ароматните си пари. Затварям очи и в мигом през главата ми започват да тичат луди мечти и ненормални идеи. Цветя, облаци, кучета в смокинги, смешни анимационни чичковци с големи носове и малки очи. Облива ме вълна смях и ме оставя да се боря в морето от лудост.
Изведнъж слънцето изчезва. Търся го по себе си, но не го виждам. Търся го навън, но не го намирам. Поглеждам към небето и виждам как остават моменти докато не се разтвори и не изсипе върху нас солидно количество малки, танцуващи капчици. И не греша. Започва танцът на водните балерини.Танц, който ще промени града. Танц, който ще го изчисти и ще остави зад себе си само глухата тишина. Шшшт. Още една доза лудости.

Крила.

Виждали ли сте как пърхат крилата на пеперудата? Достатъчно бавно, за да ги видим и твърде бързо, за да забележим как издухват всичко грозно по пътя си.След себе си оставят само и единствено великолепие.Обичам пеперудите.Те ми напомнят, че лято има и рано или късно ще се върне заедно със слънцето.

Yes, I do.

Yes, I enjoy fighting with you.Yes, I like getting on your nerves.Yes, at times I'm impossible.Yes, I miss you.I liked it when it was just me and you.I liked it when you would just sit there quietly staring at me like I was a very precious piece of art.The truth is that I'm not.I'm far from being a shiny jewel or an uncut diamond.I'm imperfect and at times I'm even more than that.I'm unbearable.And still..You would always forgive my every mistake.No doubt, that's one of the nicest things anyone has ever done for me.Not only did you neglect all my flaws but you supported them.To you I was like this small and fragile figurine that is so breakable, you are afraid that the slightest touch will harm it.Of course at times you didn't spare me at all.You yelled and let me know that I'm not the only one who can show emotions and scream in a high-pitched voice (no offense. (: ).You looked so fierce that I was afraid to approach you, to say something.I would just stand there like a little child whose little puppy was lost.And then there would be a fountain of tears just crawling out of my eyes and rolling down my pale cheeks.And you would stop.You would stop yelling.You would try to apologize and I would just look at you with those eyes that would make you feel as though you were the one who lost that puppy.And then I would forgive you.As awful as I may be and as difficult as you are, I would still always forgive you.But the worst part of it all is that...I'm not the one to forgive.You are.With great regret, sir, I have to inform you that I have crossed the line.

Понякога.

Върти се кръг от емоции. Падам. Вътрешни пориви владеят оранжевото в мен. Вият гнезда в кожата ми и дърпат нишки душа Страх на балкончето на желанието ми. С тънкии студени пръсти. Гори. Крещя с лилава тишина, напук на черния смях. И после тихо. Едно дълго, самотно тихо. Изгубих се. погрешно разбрана дума. Лутам се. скитам по пътеките на умората ни. Не съм железен кламер. Аз съм цветна. Държа да бъда цветна Тик-так. Още една минута отчаяние. Тик-так.