"Тръгвай сине! Напред, и... късмет! Тук надежда за теб не остана. Скътах тези пари за билет и поплаках си малко зарана... Все си вярвах, че мойто момче в тоз несигурен свят ще сполучи. Но животът надолу тече и напомня помия за куче. Някой вече ни сложи черта. Като мъртви дори ни посече. Щом преминеш след тази врата - не се връщай тук никога вече. Даже вън да е тежко - ще знам, че синът ми със труд ще успее. Тук да прося за нас ме е срам, а оттатък - поне се живее. Малка пенсия имам. Уви! И за двама се никак не връзва. Тръгвай, моя любов, и върви, че сърце ми от болка измръзва. Ще намериш все нещо, нали? Армаган да изпратиш на време. Вересията свърши. Боли! Левче никой не ще да заеме. Тръгвай, сине, от тоз терминал! Колко други навън отлетяха... Не поглеждай баща си през жал! Тя, в сърцето, е родната стряха! Щом превърнаха родното в ад, то чистилище вънка поне е... Ти си силен и толкова млад, а на мен старостта ми тъмнее. И да пишеш... Ще чакам, до дни! Ето, виждам за теб самолета... Усмихни, сине мой, усмихни на баща си душицата клета.."