понеделник, 3 декември 2012 г.
Всичко си има срок на годност. Колкото и да не ни се иска да го повярвамe, всичко в даден момент се разваля, а в крайна сметка се и разпада. Изчезва, все едно никога не е било. Само че остава незаличим белег някъде в нас. Не ни оставя да заспим и боли постоянно. Глуха, тъпа болка дълбоко по стените на душите ни. И няма смисъл от сълзи и молби. Нищо няма да се върне. Никой няма да се върне.
Наскоро съвсем се изгубих в стихотворението на Мартин Карбовски. Вместо музика, по цял ден слушам него и с всеки ред всичко се избистря още повече. В мен като ехо са останали две изречения, или по-скоро два въпроса: "Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам като сън преди вечност и молба без колене, толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене."
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Като бях по-малка, си мислех, че най-хубавото нещо на света е, че всичко си има край, защото това означава, че колкото и лошо да е нещо, все някога ще свърши. Сега обаче, като пораснал идиот, чел Кундера, вече си мисля, че хората са като кучетата - не са щастливи, ако постоянно ги местиш, метафорично или не. Един приятел го беше казал много добре. "Това, което търсим, е промяната в рамките на постоянното ни щастие". Според мен болката идва от невъзможността да асимилираме защо и как това уж постоянно нещо се е разпаднало или да схванем (истински, окончателно да схванем) думите "няма да се върне". Не знам дали не звуча крайно несвързано.
ОтговорИзтриване