Внезапното осъзнаване на свършен факт е може би, най-ужасната част от деня. Независимо от това къде се намираш и какво правиш, когато осъзнаеш, че няма връщане назад, че нищо няма да е същото за хората, усещаш една всепоглъщаща празнина дълбоко в душата си. Сякаш никога повече няма да изпиташ щастие.
Моят такъв момент ме връхлетя, докато се прибирах към вкъщи. Слънчевите лъчи колебливо се подаваха иззад зимното небе, а същата мрачна празнина изведнъж се появи в мен. Мислите ми придобиха черния цвят на непоправимото и аз се намерих на едно до болка познато място. Мястото на "приключилото". Едно знайте от мен- няма значение дали празнината е частно обвързана с вас или просто я изпитвате от съчувствие... винаги е една и съща. Тъжна, голяма и оставя следи. Белези по същността. Но тя отшумява и ви оставя с горчивия привкус на безнадеждността. Не се тревожете, той също си заминава, но не се заличава.
Нищо не е честно. Говорим си за справедливост, а дали това не е един гол термин без ясна обосновка? Справедливост няма. Откъдето и да гледаш света, няма да намериш.
"Лети като перо по пътя към вечността. Ние помним и не забравяме."
Няма коментари:
Публикуване на коментар