.

По дяволите, защо е толкова трудно да споделяме? Какво ни пречи да отидем при някой, да го погледнем в очите, да се вкопчим в него и да кажем: "Не, не съм добре. Може ли да ми помогнеш?" Вместо това ние избираме да се усмихваме, да се крием под прозаичните си извинения и тихо да ридаем в леглото, докато от умора и сълзи клепачите ни не слепнат. На другия ден ставаме, слагаме малко грим и се правим, че сме спали до късно. Истината е, че тези двайсет блажени минути, които сме прекарали в сън са приключили с гръмък и клиширан кошмар за самота и вечна празнота. И вместо да изкрещим на света, че просто не се чувстваме добре и имаме нужда някой да чуе отчаяните викове, които глухо излизат от дъното на душата ни, ние лъжем, а чувствата се трупат в ъгъла. Трупат се и бавно ни зариват. Вещоманията ни се изразява в чувствомания. Един ден се будим и осъзнаваме, че не сме същите хора, а някакви бледи руини със счупени очи и изхабени души. И тогава е късно да споделим. Късно е да викаме. Късно е да плачем и да се оплакваме. Никой няма да ни чуе, защото сме сами, а и кой би предположил, че някога бихме се почувствали зле. Нали винаги сме добре? Нали?