Каляска.

Лимонен привкус с дъх на алкохол. Ненавиждам ароматните дихания от сутрешните съжаления. Омръзна ми да впрягам миналото в юзди и да чакам въображаемите коне да закарат каляската ми до предел. Виждам красноречивия лакей, който ме гледа солено с цинично- стъклени очи. Огледалната му душа отразява всяка малка брънка от приливите и отливите ми. Мразя кроткото му лицемерие и бездушните му ръце. Карат ме да се чувствам малка, незначителна ... тиха. Аз не чакам бял кон. Не чакам и принц. Чакам някаква опора. Разкована, безсмислена опора, която би заменила липсата на его с новопридобито самочувствие за нещо лично, нещо .. ценно? Лакейо, спри да блъскаш по каляската. Аз няма да се кача.