Всичко си отива. Просто се изпарява. Изплъзва се между пръстите ни, пада на земята, превръща се в пихтия и тихо изчезва. Не сме способни да спрем това, което така или иначе е до нас. То ще ни удари безскрупулно по лицето и ние, лишени от първичните си рефлекси, няма да се опазим. Напротив. Ще се отдадем на парещата болка и хлипайки, ще се опитаме да преглътнем сълзите си. A то ще се изсмее кисело насреща ни и ще ни удари пак. И пак. И пак. Докато не се принудим да избягаме. Ще бягаме и ще се влачим. Ще ходим и ще пълзим. Ще кретаме и ще спираме. Но няма да се крием. Няма и да има смисъл. То е ето тук. До мен. Държи ме с безмълвните си ръце. Напукани, набръчкани и безцветни. Дере кожата ми с пропуканите връхчета на пръстите си. Докосва клепачите ми и ги наранява. Минава през устните ми и оставя тънки резки, като ледени пукнатини. Гали гърба ми, но сякаш хиляди пламъци тичат по него и оставят непоправими щети.
То няма да пропусне да ми се покаже. Да ми се усмихне с ленена усмивка. Да ме погледне с натрошени очи. Да впие устни в мен. То е там и ме чака.
Няма коментари:
Публикуване на коментар